Болките, предшестващи раждането, започнаха рано една сутрин. Отначало тя помисли, че я е събудила обичайната болка в гърба. Ала после спазмите се засилиха, идваха и си отиваха, като ставаха все по-мъчителни. След като два часа се мята в леглото, най-сетне осъзна какво се случва и с мъка успя да се надигне. С ръце, притиснати към кръста, отиде до спалнята на Едит и Антон и колебливо събуди леля си. Последва трескава дейност. Наредено й бе да се върне обратно в леглото, а най-голямата дъщеря от семейството бе изпратена да доведе акушерката. На печката се кип-ваше вода, от шкафовете се вадеха кърпи. Легнала в леглото си, Елси усещаше как ужасът й расте.
След десет часа болката вече беше непоносима. Акушерката беше пристигнала преди часове и я бе прегледала доста грубо. Беше строга и недружелюбна и даваше ясно да се разбере какво е мнението й за млади неомъжени момичета, които са се оставили да забременеят. Елси се чувстваше като на вражеска територия. Никой не намери добра дума или усмивка за нея, докато лежеше, убедена, че ще умре. Защото болката беше невероятна. Всеки път, когато я връхлиташе новата вълна, тя се вкопчваше в рамката на леглото и стискаше зъби, за да не изкрещи. Имаше чувството, че някой се опитва да я разреже през корема. Отначало успяваше да си почине за малко между контракциите, да поеме дъх и да се опита да събере сили. Ала след това контракциите толкова зачестиха, че не й даваха възможност за отдих. Мисълта идваше и си отиваше: Ей сега ще умра.
Трябва да бе изрекла думите на глас, защото през мъглата на болката видя как акушерката я стрелна с гневен поглед и я чу да казва:
– Я стига си се превземала. Сама си се забъркала в тази каша, няма какво да се оплакваш сега. Помисли си за това, момиче.
На Елси не й бе останала сила да протестира. Стисна рамката на леглото толкова здраво, че кокалчетата й побеляха, защото нова вълна на болка прониза корема й и слезе към краката й. Никога не си бе представяла, че такава болка е възможна. Беше навсякъде. Проникваше във всяка нейна фибра, във всяка клетка на тялото й. Вече започваше да се изтощава. Толкова дълго се беше борила с болката, че част от нея искаше да се предаде, да се остави на болката да я надделее, да прави каквото ще с нея. Ала знаеше, че не може да позволи това да се случи. Нейното и на Ханс дете искаше да излезе и тя щеше да роди това бебе, та ако ще това да бе последното, което щеше да стори.
Нов тип болка взе да се надига между контракциите, които вече й бяха добре познати. Усети силен натиск и акушерката кимна със задоволство към лелята на Елси, застанала наблизо.
– Скоро ще свърши – каза тя и притисна корема на Елси. – Трябва да напъваш с всичка сила, когато ти кажа, и бебето скоро ще е тук.
Елси не отговори, но чу казаното от акушерката и зачака онова, което предстоеше да се случи. Усещането, че трябва да напъва, се засилваше и тя дълбоко пое дъх.
– Добре, напъвай сега с всичка сила – грубо изкомандва жената и Елси се подчини.
Усети натискът отново да се увеличава и когато стана най-зле, отново й бе наредено да напъва. Този път почувства някакво разхлабване, не можеше да го опише точно, но сякаш нещо поддаде.
– Главата вече е навън, Елси. Още една контракция и...
Елси затвори очи за момент, но виждаше пред себе си единствено Ханс. Нямаше енергия да скърби за него в момента, затова отново вдигна клепачи.
– Сега! – рече акушерката, застанала между краката на Елси.
С последната си капчица сила Елси притисна брадичка към гърдите си и напъна между разтворените си колене.
Нещо мокро и хлъзгаво се изплъзна от нея и тя се отпусна изтощена върху пропития с пот чаршаф. Първото й чувство бе на облекчение. Облекчение, че всички тези часове на мъки бяха свършили. Обзелата я умора бе като никоя друга, усещана дотогава, всяка част от тялото й бе напълно грохнала и тя не можеше да помръдне и на сантиметър. Докато не чу плача. Сърдит, пронизителен вик, който я накара да се помъчи да се привдигне на лакти, за да види откъде идва.
Захлипа, когато го зърна. Той беше... съвършен. Лепкав и окървавен, сърдит, че е изкаран навън на студено, но съвършен. Елси се отпусна отново на възглавниците и тогава осъзна, че това щеше да е първият й и последен път, когато го виждаше. Акушерката преряза пъпната връв и внимателно го почисти с мокра кърпа. После го облече в мъничка избродирана бебешка камизолка. Никой не обръщаше внимание на Елси, която с болка наблюдаваше цялото суетене около момченцето. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от обич, а очите й жадно попиваха всяка подробност от него. Чак когато Едит понечи да го изнесе от стаята, успя да промълви: