– Искам да го подържа!
– Не е препоръчително при тези обстоятелства – каза акушерката сърдито и направи жест към лелята да върви.
Но Едит се поколеба.
– Моля те, нека го подържа само за минута. Пос-ле можеш да го отнесеш.
В тона на Елси се долавяше такава сърцераздирателна молба, че леля й не можа да й откаже. Взе бебето и го постави в ръцете на Елси. Тя го пое внимателно и го погледна в очите.
– Здравей, миличко – прошепна и го залюля нежно.
– Кървиш върху ризката му – сърдито отбеляза акушерката.
– Имам и други ризки за него – обади се Едит и погледът й накара жената да млъкне.
Елси не можеше да се насити да го гледа. Усещаше топлата му приятна тежест, взираше се очарована в малките му пръстчета със съвършени мънички нокътчета.
– Прекрасно момченце – продума Едит, застанала до леглото.
– Прилича на баща си – каза Елси и се усмихна на бебето, уловило пръста й.
– Дай го сега, трябва да бъде нахранен – нареди акушерката и го взе от ръцете на Елси.
Първият й порив бе да се възпротиви и никога да не го даде. Ала този момент отмина и акушерката забързано се залови да съблича оцапаната с кръв камизолка и да облича нова. После подаде бебето на Едит, която след последен поглед към Елси го изнесе от стаята.
Тогава Елси усети нещо да се разкъсва вътре у нея. Знаеше, че няма да може да оцелее след подобна болка. Легнала в просмуканото си от кръв и пот легло с празна утроба и празни обятия, тя си обеща никога повече да не изпитва такива чувства. Никога. Продължаваше да се зарича в това пред себе си, докато акушерката намръщено се зае да я почисти.
7
– МАРТИН!
– Паула!
Двамата бяха викнали едновременно, тръгнали един към друг от кабинетите си, очевидно със спешни новини. Сега стояха в коридора, втренчени един в друг, с пламнали бузи. Мартин пръв се овладя.
– Ела с мен – каза той. – Шел Рингхолм беше тук ей сега и има нещо, което трябва да ти кажа.
– Добре, но после и аз имам да ти кажа нещо – отвърна Паула и го последва в кабинета му.
Той затвори вратата зад нея и седна. Тя се настани насреща му, но беше толкова нетърпелива да сподели какво бе открила, че не я свърташе на едно място.
– Първо, Франс Рингхолм е признал за убийството на Брита Йохансон. Намекнал е също, че той е убил Ерик Франкел и – Мартин се поколеба... – мъжа, когото открихме в гроба.
– Какво? Признал е пред сина си, преди да умре? – възкликна смаяна Паула. Мартин побутна към нея писмото от три страници, поставено в пластмасов джоб.
– Впоследствие всъщност. Шел е получил това по пощата днес. Прочети го и ми кажи непосредственото си впечатление.
Паула взе писмото и го зачете напрегнато. След като приключи, прибра страниците в пластмасовия джоб и продума замислено:
– Без съмнение, той изрично заявява, че е убил Брита. Но колкото до Ерик и Ханс Олавсен... Прсто пише, че носи вина за смъртта им, но това е доста странен начин на изразяване във въпросния контекст, особено сравнено с откровеността му по отношение на Брита. Така че не знам. Не съм сигурна, че признава физичес-кото убийство на другите двама. А освен това...
Тя се наведе напред и се канеше да съобщи на Мартин какво е открила, когато той я прекъсна.
– Чакай. Има още.
Той вдигна ръка и тя затвори уста, леко засегната.
– Шел е правел проучване за Ханс Олавсен. Опитвал се да разбере къде е отишъл и като цяло да научи повече за него.
– И? – нетърпеливо го подкани Паула.
– Свързал се е с норвежки преподавател, експерт по германската окупация в Норвегия. Тъй като преподавателят разполагал с много материал за норвежкото съпротивително движение, Шел се надявал той да му помогне да открие къде е Ханс Олавсен.
– И какво? – отново изрече настойчиво Паула, вече подразнена, защото Мартин така и не стигаше до важното.
– Отначало нищо не открил.
Паула изпъшка шумно.
– Докато Шел не му пратил по факса снимка на „бореца от съпротивата“ Ханс Олавсен.
Мартин направи жест за кавички.