Освен това успя да хвърли поглед на колекцията. Разгледа със смайване, примесено с ужас, предметите, които бяха тясно свързани с този черен, болезнен период от историята. Не можа да се стърпи и попита как е възможно човек, който отхвърля идеите на нацизма, да издирва и колекционира предмети, които напомнят за него. Ерик се забави с отговора си. Държеше в ръце една шапка с емблемата на СС и пръстите му я опипваха, докато обмисляше как да формулира отговора си.
– Не разчитам на човешката памет – каза най-сетне. – С изключение на нещата, които можем да видим, ние много лесно забравяме всичко, което не желаем да помним. Аз събирам точно това – предмети, които да ни напомнят за онова време. А донякъде искам и да ги държи надалеч от хората, които ги гледат с други очи. С възхищение.
Ерика кимна. Отчасти разбираше, отчасти не. После пое протегнатата му ръка и се сбогува.
А сега той беше мъртъв. Убит. Може би съвсем скоро, след като го бе посетила. Според това, което Патрик й разказа, явно бе мъртъв отпреди лятото.
Отново си спомни странния тон, с който Ерик й отговори, след като му разказа за медала, и се обърна към Патрик, който седеше до нея на дивана и щракаше с дистанционното.
– Знаеш ли дали са намерили медала?
Патрик я погледна учудено.
– Не се сетих за това. Нямам представа. Но нямаше следи от кражба, а и на кого му е притрябвал някакъв стар нацистки медал? Не е като да са уникални. Имам предвид, намират се доста такива…
– Да, знам… – Ерика се поколеба. Нещо продължаваше да я гложди. – Можеш ли да звъннеш на колегите си утре и да ги помолиш да потърсят медала?
– Тц – отговори Патрик. – Убеден съм, че имат достатъчно други неща за вършене. Първо ще опитаме с брата на Ерик. Ще го помолим направо да ни го донесе. Със сигурност е някъде из къщата.
– Вярно, Аксел. Той къде е? Защо не е открил брат си цяло лято?
– Ако не помниш, аз съм в отпуск – Патрик повдигна рамене. – Ако искаш, можеш да се обадиш на Мелберг и да го питаш.
– Ха-ха, много смешно – усмихна се Ерика. Безпокойството обаче не я оставяше на мира. – Ама не е ли странно, че Аксел не го е потърсил?
– Да де, обаче нали вече беше заминал, когато ходи у тях?
– Да. Ерик каза, че брат му е в чужбина. Обаче това беше през юни.
– Какво толкова го мислиш?
Патрик намери търсения канал. „Най-после у дома“1 тъкмо започваше.
1 Шведско ТВ предаване за ремонт и освежаване на дома с водещ Мартин Тимел, дърводелец и дърворезбар. – Б. пр.
– И аз не знам…
Ерика се втренчи с празен поглед в екрана. И тя самата не можеше да обясни защо я беше обхванало такова безпокойство. Непрекъснато мислеше за начина, по който Ерик бе замлъкнал, когато му се обади по телефона. За киселия, рязък тон, с който я бе помолил да намине с медала. Явно реагираше на нещо. Нещо, което имаше общо с медала.
Опита се да се съсредоточи върху дърворезбата на Мартин Тимел. Горе-долу успя.
– Ей, дядо, трябваше да ме видиш днес! Тъпата чернилка се опита да ме пререди на опашката и аз като го цапардосах! Направо падна като отсечено дърво. После го сритах в топките и тоя се гърчи петнайсет минути!
– И какво ще постигнеш с това, Пер? Освен че могат да те подведат под отговорност за побой и да те пратят в поправителен дом, по този начин няма да спечелиш ничия симпатия. Накрая ще се окаже, че вместо да си спомогнал за каузата ни, си дал аргументи на против-ниците ни.
Франс изгледа сурово внука си. Понякога не знаеше как да укроти хормоните, които бушуваха в момчето. А то беше толкова невежо. Напук на коравия вид, който му придаваха военните панталони, грубите кубинки и обръснатата глава, не беше нищо повече от едно наплашено петнайсетгодишно хлапе. Не разбираше нищо. Не разбираше как функционира светът. Не знаеше как да канализира деструктивните си импулси така, че да ги използва като копие, което да забие директно в обществената структура.
Застанало срещу него на стълбата, момчето наведе засрамено глава. Франс знаеше, че го е засегнал с острите си думи. Внукът му искаше да го впечатли. Само че той нямаше да направи услуга на момчето, ако не го научи как функционира светът. Светът беше студен и жесток и не му пукаше за никого, и само най-силните можеха да излязат победители.
Обичаше момчето. И искаше да го предпази от болката. Прегърна го през раменете. Усети колко са крехки. Пер беше наследил неговата физика. Висок и слаб, с тесни рамене. Никакъв спорт на света нямаше да промени тази конструкция.