– Да, без съмнение – отвърна тя. – Според мен не е била права да го крие от мен и Ана, но... – Тя затърси точните думи. – Но мога да разбера защо е отказала повече да се доверява. Представи си жена, изоставена от бащата на детето си, защото това е мис-лела тя, че е станало. А после – принудена да даде детето за осиновяване. Била е само на шестнайсет! Дори не мога да си представя колко болезнено трябва да е било за нея. И то веднага след като е изгубила баща си, а на практика и майка си, както схващам. Не, не мога да я обвинявам. Колкото и да ми се иска, просто не мога.
– Поне да беше знаела, че Ханс не я е изоставил – поклати глава Патрик.
– Да, това е едва ли не най-лошата част. Той така и не е напуснал Фелбака. Не я е изоставил. Някой го е убил. – Гласът на Ерика пресекна. – Но защо? Защо е бил убит?
– Искаш ли да се обадя на Мартин да проверя дали не са открили още нещо? – попита Патрик.
Не само заради Ерика искаше да позвъни в участъка. Бе обзет от силен интерес към съдбата на норвежеца, а още повече сега, когато бяха установили, че той е баща на полубрата на Ерика.
– Да, би ли го направил? – развълнува се Ерика.
– Добре, ей сега ще звънна в управлението.
Патрик се изправи.
Петнайсет минути по-късно отново влезе в кабинета на Ерика и по изражението му тя отгатна, че има новини.
– Открили са вероятен мотив за убийството на Ханс Олавсен – каза й той.
Ерика не я сдържаше на мястото й.
– Какъв? – попита.
Патрик се поколеба за миг, преди да й предаде на-ученото от Мартин.
– Ханс Олавсен не е бил борец от съпротивата. Бил е син на високопоставен офицер от СС и самият той е работил за германците по време на окупацията на Норвегия.
В стаята надвисна тишина. Ерика се взираше в него, за пръв път изгубила дар слово. Патрик продължи:
– А Шел Рингхолм отишъл в управлението с предсмъртно писмо от Франс, което получил днес. Франс признавал, че е убил Брита. Пишел също, че е виновен за смъртта на Ерик и Ханс. Макар че Мартин май не вярва особено на последното твърдение. Попитах го дали според него това значи, че Франс е убил Ерик и Ханс, а той отвърна, че не бил готов да се закълне в това.
– А защо тогава Франс е казал, че той е виновен? Какво би могло да значи това? – попита Ерика, когато вече беше в състояние да проговори. – А и фактът, че Ханс в крайна сметка не е бил борец от съпротивата... Дали майка ми е знаела това? Как...?
Тя поклати глава.
– Какво е твоето мнение, след като прочете дневниците? Знаела ли е? – попита Патрик и отново седна.
Ерика се замисли за момент, после поклати глава.
– Не – отвърна тя категорично.
– Въпросът е дали Франс не го е узнал някак – взе да разсъждава Патрик на глас.
– Но защо не е написал изрично в писмото си, че ги е убил, ако това е имал предвид? Защо вместо това твърди, че негова е вината за смъртта им? Мартин сподели ли какво смятат да предприемат оттук нататък?
– Не, само спомена, че Паула е открила възможна следа, че тръгват да я проверят и ще ми се обади, когато узнаят повече. Звучеше много въодушевен – добави Патрик и усети как нещо го жегва в стомаха.
Не беше свикнал да е встрани от събитията.
– Отгатвам за какво си мислиш сега – подхвърли закачливо Ерика.
– Е, ще те излъжа, ако кажа, че не искам да съм в управлението, за да работя по случая – призна Патрик. – Но не бих желал нещата да стоят другояче и мисля, че ти го знаеш.
– Знам го – кимна Ерика. – И разбирам какво ти е. Няма нищо лошо в това да ти се иска да си част от разследването.
Сякаш като потвърждение на онова, за което говореха, откъм стаята на Мая долетя силен вик. Патрик се изправи.
– Ето че звучи моята фабрична сирена.
– Хайде, връщай се в солните мини – засмя се Ерика. – Но първо ми донеси малката робовладелка да я целуна.
– Ей сега идваме – обеща Патрик.
В мига, в който излезе през вратата, чу Ерика да ахва внезапно.
– Знам кой е брат ми – промълви тя. – Засмя се, по страните й рукнаха сълзи и тя повтори: – Патрик, знам кой е моят брат!
Докато бяха в колата, съобщиха на Мартин, че имат разрешение за обиск. Допускаха, че ще го получат, затова вече бяха тръгнали. Никой от тях не проговори по пътя. И двамата бяха потънали в мислите си, като се опитваха да сглобят всички откъслечни факти и да анализират модела, който започваше да си проличава.
Не получиха отговор, когато почукаха на вратата.
– Май няма никой – каза Паула.
– И как ще влезем тогава? – попита Мартин и огледа солидната врата, която трудно можеше да се отвори с взлом.