– Ехо? – каза той, като се върна при вратата. – Тук е Бертил Мелберг.
Отначало не последва отговор, после прозвуча едно едва чуто „Качи се“, последвано от стон. Той се намръщи. Колко странно. Ала, сподирян от Ернст, изкачи двата етажа до апартамента на Рита. Вратата беше широко отворена. Недоумяващ, той влезе вътре.
– Ехо? – подвикна отново. Пак никакъв отговор, докато изведнъж не чу стенание съвсем наблизо и като погледна по посока на звука, видя, че някой лежи на пода.
– Имам... контракции... – изпъшка Йохана, свита на кълбо в опит да устои на болката.
– О, мили боже! – промълви Мелберг и усети как по челото му избива пот. – Къде е Рита? Ще й се обадя! И на Паула. Трябва да повикаме Паула и линейка – заяви той и се заоглежда в антрето за най-близкия телефонен апарат.
– Звънях им, но не можах да се свържа... – простена Йохана и не можа да довърши, докато контракцията не отслабна. После бавно се надигна на крака, уловена за дръжката на близкия гардероб. Притискаше корема си и гледаше Бертил с паника в очите. – Да не мислиш, че не съм се опитала да им се обадя? Но никой не отговаря! Толкова ли е трудно да... О, по дяволите... – Ругатнята й бе прекъсната от нова контракция, тя се отпусна на колене и тежко задиша. – Откарай ме до... болницата – каза тя на Мелберг и му посочи връзката ключове, лежаща на бюрото.
Той ги загледа, сякаш всеки миг можеха да се превърнат в съскаща змия, но после като на забавен кадър видя ръката му да се протяга към ключовете. Без да се усети, внезапно вече наполовина влачеше, наполовина носеше Йохана към колата навън, където я натика на задната седалка. Наложи се Ернст да бъде оставен в апартамента. Мелберг натисна газта и подкара към общинската болница „Нора Елвсборг“. Усети как го обзема паника, когато Йохана задиша по-тежко, а пътуването им от Венерсборг до Тролхетан изглеждаше безкрайно. Накрая спря пред входа на родилното отделение и измъкна Йохана от колата. Очите й бяха пълни с ужас, когато го последва до рецепцията вътре.
– Тя ще ражда – обяви Мелберг на сестрата зад остъкленото гише.
Сестрата погледна Йохана и изражението й ясно даваше да се разбере, че думите му са напълно излишни.
– Елате с мен – каза и им посочи близка стая.
– Ами аз май... ще си тръгвам вече – притеснено измърмори Мелберг, когато на Йохана й бе поръчано да си свали панталоните.
Но тя се вкопчи в ръката му тъкмо когато той се канеше да побегне и просъска тихо, тъй като вече я нападаше нова контракция:
– Никъде няма да... ходиш. Нямам намерение да... правя това... сама.
– Но... – понечи да протестира Мелберг.
И тогава осъзна, че сърце не му дава да я остави там съвсем самичка. С въздишка се отпусна на един стол и се опита да гледа в друга посока, докато траеше прегледът на Йохана.
– Разкритие седем сантиметра – съобщи акушерката и погледна към Мелберг, за когото допускаше, че желае да научи тази информация.
Той кимна, макар да се почуди на себе си какво ли можеше да означава това. Хубаво ли беше? Лошо ли? Колко сантиметра се изискваха? И с нарастваща почуда си даде сметка, че му е писано да го научи заедно с куп други факти, преди цялата тази сага да приключи.
Извади мобилния телефон от джоба си и отново наб-ра номера на Паула. Но чу само гласовата й поща. Същото беше и с Рита. Какво им ставаше на тези жени? Защо не носеха телефоните със себе си, след като знаеха, че Йохана може да роди всеки момент? Мелберг прибра телефона в джоба си и заобмисля дали няма начин да се изниже незабелязано.
Два часа по-късно още беше там. Отведоха ги в родилната зала. Йохана го стискаше здраво за ръката и го държеше плътно до себе си. Нямаше как да не му домъчнее за нея. Научил бе, че онези седем сантиметра трябва да станат десет, но последните три сякаш не се бяха разбързали. Йохана честичко слагаше маската с райски газ, а вече и на самия Мелберг му се прищя да я използва.
– Не издържам повече – продума Йохана с очи, изцъклени от райския газ.