Мократа й от пот коса бе полепнала по челото и Мелберг взе кърпа да го избърше.
– Благодаря ти – каза тя и го загледа с изражение, ко-ето го накара да се откаже от всякакви мисли да си тръгне.
Против волята си беше като омагьосан от случващото се пред очите му. Винаги бе знаел, че раждането е болезнен процес, но никога не бе подозирал какви херкулесовски усилия се изискваха и за пръв път в живота си изпита дълбок респект към женския пол. Той никога не би се справил, това го знаеше със сигурност.
– Опитай се... да им се обадиш пак – помоли Йохана и вдиша райски газ, когато апаратът, включен към корема й, показа, че се задава мощна контракция.
Мелберг издърпа ръката си и отново набра двата номера, както бе опитвал безброй пъти през последните часове. Все така никой не отговаряше и той тъжно поклати глава.
– Но къде, по дяволите... – изрече тя, само че бе нападната от нова контракция и думите й се превърнаха в стонове.
– Сигурна ли си, че не искаш онова... педизуралното или как го нарече тя там? – попита притеснен Мелберг и отново избърса потта от челото на Йохана.
– Не, близо съм вече... А упойката може да забави... И между другото, нарича се епидурална.
Тя отново застена и изви гръб в дъга.
Акушерката влезе да провери разкритието на Йохана, както бе правила на равни интервали през цялото време.
– Вече има пълно разкритие – съобщи тя доволно. – Чу ли това, Йохана? Браво на теб. Десет сантиметра. Скоро ще можеш да напъваш. Чудесно се справяш. Бебето ти ще се появи много скоро.
Мелберг хвана ръката на Йохана и я стисна. Усещаше странно чувство в гърдите си. Най-близката дума, с която му хрумваше да го опише, беше „гордост“. Горд беше, че акушерката похвали Йохана, че двамата действаха в сътрудничество и бебето скоро щеше да е тук.
– Колко време трае напъването? – обърна се той към акушерката и тя търпеливо отговори на въпроса му.
Никой не беше попитал каква е връзката му с Йохана и най-вероятно го приемаха за бащата, макар и възстаричък. Той не се опита да разсее заблудата им.
– Различно е – отвърна акушерката, – но предполагам, че до половин час бебето ще се е родило.
И тя се усмихна насърчително на Йохана, която почиваше в няколкосекундната пауза между контракциите. След това лицето й се изкриви и тялото й отново се напрегна.
– Сега го чувствам различно – процеди през стиснати зъби и отново посегна към райския газ.
– Това са вече болките от напъните. Почакай, докато усетиш някой много силен. Ще ти помагам. И като ти кажа да напъваш, вдигни колене, притисни брадичка към гърдите си и напъвай с всичка сила.
Йохана кимна изтощено и отново стисна ръката на Мелберг. Той стисна нейната в отговор, после и двамата погледнаха към акушерката, зачакали напрегнато по-нататъшните й нареждания.
След няколко секунди Йохана започна да пъхти шумно и стрелна въпросителен поглед към акушерката.
– Чакай, чакай, чакай... не още... изчакай да стане много силен... Добре, сега!
Йохана изпълни каквото й бе казано, притисна брадичка към гърдите си, повдигна колене и после напъна, докато лицето й стана яркочервено, а болката утихна.
– Браво! Много добре! Справи се отлично. Сега да изчакаме следващия напън и преди да си усетила, ще е свършило.
Акушерката се оказа права. След още две контракции бебето се плъзна навън и веднага бе поставено върху корема на Йохана. Мелберг не можеше да откъсне очи от ставащото. На теория знаеше как се раждат бебетата, но да го наблюдава непосредствено беше... Отвътре наистина излезе бебе, което размахваше ръчички и крачета, врещеше и протестираше, след което вече беше на гърдите на Йохана.
– Да помогнем на твоето момченце. Опитва се да суче – каза меко акушерката и постави бебето така, че да намери зърното и да засуче.
– Поздравления – обърна се акушерката към двама им и Мелберг усети грейналата широка усмивка на лицето си.
Никога преди не бе изживявал нещо подобно. Със сигурност никога.
Малко по-късно бебето приключи със сученето, а акушерката го почисти и го уви в одеялце. Йохана седна в леглото с възглавница, подпряна зад гърба й, и се вгледа с обожание в сина си. После се обърна към Мелберг и промълви тихо:
– Благодаря ти. Никога не бих се справила сама.
Мелберг можа само да кимне. Усещаше голяма буца в гърлото си, която му пречеше да заговори, и преглъщаше ли, преглъщаше в опит да я прогони.
– Искаш ли да го подържиш? – попита Йохана.
Мелберг отново успя единствено да кимне. Притеснено протегна ръце и Йохана внимателно му подаде сина си, като се погрижи да постави правилно главичката на бебето. Странно бе усещането да държи това топло новородено телце в ръце. Погледна към мъничкото личице и почувства буцата в гърлото му да нараства. А когато погледна в очите на момченцето, едно нещо му стана ясно – от този момент нататък щеше завинаги да е силно и безнадеждно влюбен.