Фелбака, 1945 г.
Ханс се усмихна на себе си. Може би не биваше да прави това, но беше безсилен да му се противопостави. Разбира се, щеше да им бъде трудно в началото. Мнозина щяха да изказват гласно критики и мнения, без съмнение щеше да има и приказки за грях срещу Бога, както и други упреци в този дух. Ала след като най-лошото преминеше, щяха да си създадат общ живот. Той, Елси и тяхното дете. Как можеше да не изпитва огромна радост при такава перспектива?
Ала усмивката му помръкна, като се замисли какво му предстоеше. Нямаше да е лека задача. Една част от него искаше напълно да забрави случилото се в миналото, да остане тук и да се престори, че никога не е имал предишен живот. Тази част искаше той да повярва, че се е преродил, превърнал се е в чиста бяла страница в деня, когато се промъкна на гемията на бащата на Елси.
Ала войната вече бе свършила и това променяше всичко. Той не можеше да върви напред, без първо да се върне назад. Правеше го главно заради майка си. Движеше го желанието да се увери, че тя е добре, и да я успокои, че е жив и е открил нов дом.
Ханс започна да слага в куфар дрехи за няколко дни. Най-много за седмица. Нямаше намерение да се бави по-дълго. Не му се искаше да се разделя с Елси. Тя се бе превърнала в толкова голяма част от него, че не можеше да понесе мисълта да е далеч от нея и ден повече от необходимото. Просто щеше да направи това неизбежно пътуване и после щяха да са заедно завинаги. Всяка нощ щяха да си лягат заедно и всяка сутрин щяха да се събуждат в обятията един на друг без срам, без да се налага да крият любовта си. Беше напълно искрен, когато заяви намерението си да подаде молба до властите за разрешение да се оженят. Така щяха да сключат брак, преди да се е родило бебето. Почуди се дали то щеше да е момче или момиче. Усмихна се отново, докато стоеше и прибираше вещите си. Малко момиченце с нежната усмивка на Елси. Или пък момченце с къдрава руса коса. Нямаше никакво значение. Той бе толкова щастлив, че с благодарност щеше да приеме каквото и да им пратеше Бог.
Нещо твърдо, увито в плат, падна, когато извади риза от чекмеджето на бюрото. Изтрака, като се удари в пода, и Ханс бързо се наведе да го вдигне. Отпусна се на леглото и заразглежда предмета в ръката си. Беше „Железен кръст“, получен от баща му като признание за заслугите му през първата година на войната. Ханс се втренчи в него. Откраднал бе медала от баща си и го бе донесъл да му припомня от какво бе избягал, когато напусна Норвегия. Беше и един вид осигуровка, ако германците го хванеха, преди да е успял да се добере до Швеция. Отдавна трябваше да се е отървал от този медал. Знаеше го. Ако някой решеше да рови из вещите му, тайната му можеше да бъде разкрита. Но той имаше нужда от него. За да му припомня.
Не бе изпитал угризения, че напуска баща си. Ако зависеше от Ханс, никога не би имал нищо общо с този човек. Той олицетворяваше всичко сбъркано у човешките същества и Ханс се срамуваше, че в някакъв период от живота си е бил твърде слаб, за да се противопостави на баща си. Из ума му запрепускаха спомени. Жестоки, безпощадни образи на дела, извършвани от човек, с когото вече не желаеше да бъде свързван. Самият той беше слаб човек, преклонил се пред волята на баща си, но от когото накрая бе успял да се откъсне. Ханс стисна медала толкова силно, че острите му ръбове се отпечатаха по дланта му. Не се връщаше, за да се срещне с баща си. Най-вероятно съдбата му вече го бе застигнала и той бе получил заслуженото си наказание. Ала имаше нужда да види майка си. Тя не заслужаваше да страда от огромната тревога, която със сигурност изпитваше. Дори не знаеше дали синът й е жив или мъртъв. Ханс трябваше да говори с нея, да я увери, че е добре, и да й съобщи за Елси и бебето. С времето можеше да я убеди да дойде в Швеция, за да живее при тях. Елси не би възразила. Едно от нещата, които обичаше у нея, бе, че има толкова добро сърце. Вярваше, че Елси и майка му ще се разбират отлично.
Ханс стана от леглото. След като се поколеба за миг, върна медала обратно в чекмеджето. Можеше да остане там до завръщането му, за да му припомня човека, който никога повече не желаеше да бъде. Да му напомня, че никога вече няма да бъде слабо и малодушно момче. Сега, заради Елси и бебето, се налагаше да бъде мъж.