– Не така си представях, че ще протекат нещата – въздъхна Паула. – Мислиш ли, че скоро ще изпратят издирващ отряд? – пошегува се тя, но не можа да сдържи нова въздишка.
Мартин, който не бе устоял на импулса да направи още няколко опита да разбие вратата, потърка рамото си, което доста го болеше. Определено нямаше да се размине без синини.
– Сигурно отдавна вече е заминал – отбеляза Паула с нарастваща нервност.
– Има голяма вероятност да си права – съгласи се Мартин, което само я накара да се притесни още повече.
– Със сигурност има куп страшновати сувенири тук – подхвърли Паула и примижа, за да види по-ясно предметите, изпълващи рафтовете в мазето.
– Нищо чудно повечето да са на Ерик – каза Мартин. – Доколкото разбрах, той е бил колекционерът.
– Но тези нацистки артефакти... Като нищо струват цяло състояние.
– Без съмнение. Човек, посветил живота си да колекционира конкретни предмети, накрая натрупва много от тях.
– Защо го е направил според теб?
Паула се взираше в мрака, като се опитваше да проумее онова, на което вече гледаха като на факт. Честно казано, тя лично се почувства убедена в момента, в който се зае да проучва алибито му. Тогава й хрумна да провери дали през юни е имало полет с Аксел Франкел в списъка на пътуващите. Когато проверяваха алибито му, се бяха ограничили само да сверят датата, на която той каза, че е летял, но не се поинтересуваха дали не е имал и още пътувания. И ето че го бяха открили черно на бяло. Аксел Франкел бе летял от Париж до Гьотеборг на шестнайсети юни и се беше върнал същия ден.
– Не знам – отговори на въпроса й Мартин. – Тъкмо това се опитвам все още да разбера. Изглеждало е, че братята са в добри отношения, защо му е било тогава на Аксел да убива Ерик? Кое е провокирало толкова силна реакция?
– Сигурно има нещо общо с подновените контакти между четиримата: Ерик, Аксел, Брита и Франс. Това не може да е съвпадение. И някак е свързано с убийството на норвежеца.
– И аз така мисля. Но как? И защо? Защо сега, след шейсет години? Ето това не мога да разбера.
– Ще трябва да попитаме него. Тоест, ако някога излезем от тук. И ако успеем да го хванем. Сигурно в момента пътува към някоя далечна страна – рече обезсърчена Паула.
– Може да открият скелетите ни тук по някое време догодина – пошегува се Мартин, но опитът му за хумор не беше оценен.
– Ако имаме късмет, току-виж, някое местно хлапе отново опитало да нахълта с взлом – сухо отвърна Паула, което накара Мартин да я сръчка силно.
– Хей! Ти напипа нещо! – възбудено възкликна той, а Паула разтърка мястото, където я бе смушкал с лакът.
– Каквото и да е то, дано изкупи факта, че току-що ми пукна ребро.
– Не помниш ли какво каза Пер, като го разпитвахме?
– Не съм била там. Ти и Йоста го разпитвахте – припомни тя на Мартин, но вече се бе заинтригувала.
– Той каза, че проникнал в къщата през прозорец в мазето.
– Не мисля, че тук има прозорци. Ако имаше, щеше да е много по-светло – промърмори скептично Паула и примижала огледа стените на мазето.
Мартин стана и опипом се добра до външната стена.
– Но той така каза. Трябва да има прозорец. Може би нещо виси пред него. Защото, както каза ти, тези предмети тук струват цяло състояние. Може би Ерик не е искал някой да види колекцията му отвън.
Сега и Паула се изправи и се приближи към Мартин. Чу го да изохква, когато се блъсна в насрещната стена, последва едно „Аха!“ и тя се почувства обнадеждена. Надеждата се превърна в триумф, когато Мартин дръпна тежка завеса пред един от прозорците и в сутерена нахлу дневна светлина.
– Не можа ли да се сетиш за това преди няколко часа? – укори го Паула.
– Хей, покажи малко благодарност, че разреших затворническата дилема – весело й се скара Мартин, докато вдигаше резето и отваряше прозореца.
Взе един стол, който видя наблизо, и го постави точно под прозореца.
– Първо дамите!
– Благодаря – измърмори Паула, покачи се на стола и се провря през прозореца.
Мартин я последва. За момент двамата останаха неподвижни, та очите им да свикнат с ослепителната дневна светлина. После хукнаха към външната врата, но тя беше заключена и този път над вратата нямаше ключ. Това означаваше, че якетата им са недостъпни вътре заедно с мобилните телефони и ключовете от колата. Мартин тъкмо се канеше да изтича до най-близката съседска къща, когато чу силен трясък. Погледна по посока на шума и видя Паула с доволно изражение, след като бе запратила камък по един от прозорците на приземния етаж.