– След като се измъкнахме през прозорец, реших, че можем и да влезем по същия начин.
Тя взе една пръчка, изби парчетата стъкло от рамката на прозореца и погледна към Мартин.
– Е, каниш се да дадеш на Аксел още по-голяма преднина или ще ми помогнеш да вляза вътре?
Мартин се колеба само секунда. После повдигна колежката си, за да влезе през прозореца, и я последва. Сега важното беше да хванат убиеца на Ерик Франкел. Аксел вече си беше спечелил голяма преднина. А те все още имаха твърде много въпроси без отговор.
Аксел беше стигнал само до летище „Ландветер“. И просто седеше там. Във вените му бе бликнал адреналин, когато заключи полицаите в мазето, а после метна куфарите си в колата и отпътува, но замайващото усещане вече си бе отишло. Остана единствено празнота.
Седеше неподвижен и гледаше през прозореца как самолетите един след друг излитат от пистата. Можеше да е заминал с всеки един от тях. Разполагаше и с пари, и с контакти. Имаше шанса да изчезне където и както си поиска. Толкова дълго бе изпълнявал ролята на ловеца, че бе изучил всички трикове, използвани при бягство. Ала не искаше да го прави. Това бе финалният извод, до който бе стигнал. Можеше да избяга, но нямаше желание. Ето защо седеше тук, в ничия територия, докато гледаше как самолети кацат и излитат. Чакаше съдбата му да го застигне. И за голяма негова изненада чувството, съпровождащо това очакване, не беше толкова ужасно, както си бе мислил. Може би същото бяха усещали и преследваните от него, когато един ден някой почукваше на вратата им и ги назоваваше с истинското им име. Странна смесица от страх и облекчение.
Ала в неговия случай цената бе твърде висока. Платил бе с живота на Ерик.
Да можеше само дъщерята на Елси да не се бе появявала с медала, символизиращ за тях онова, което цял живот се бяха опитвали да забравят. Тя рязко бе извадила всичко на повърхността и Ерик го бе приел като знак, че времето е дошло. Естествено, Ерик и преди бе говорил как трябва да поправят нещата, доколкото могат, или поне да си понесат отговорността. Не пред закона. Вече бе твърде късно за това. Никой вече не би могъл да ги обвини в извършването на криминално деяние. Но на хуманно, морално ниво. Би трябвало да признаят извършеното пред другите човешки същества. Така бе казал Ерик. Смяташе, че заслужават да си понесат срама и заклеймяването. Упорито бе твърдял, че прекалено дълго са успявали да се изплъзнат от присъдата си.
Но Аксел винаги бе съумявал да го успокои, да го убеди, че няма никакъв смисъл от подобна постъпка. Че тя само би причинила повече вреда. Нищо от случилото се не можеше да бъде променено. Миналото беше минало и трябваше да го оставят зад себе си. Тогава Аксел можеше да се посвети на борбата си за справедливост, да служи на доброто и да се бори срещу злото. А това нямаше как да стане, ако Ерик не спреше да настоява, че трябва да поемат отговорността за миналите си грехове. Станалото бе станало и вече беше безсмислено да се жертва всичкото добро, което бе извършил и което можеше да продължи да върши, защото вече нищо не можеше да се промени. Дори законът проявяваше безразличие към такива случаи и не предвиждаше нищо.
Ерик бе слушал, опитвал се беше да разбере. Но дълбоко в сърцето си Аксел знаеше, че чувството за вина измъчва брат му, че го изяжда отвътре и че накрая ще остане само срамът. Аксел се бе опитал да обясни на брат си, че светът е сив, макар да би трябвало да осъзнае, че такова внушение няма да издържи дълго. За добро или зло светът на Ерик винаги бе останал в черно и бяло. Този свят беше съставен от факти. В него нямаше двусмислици. Състоеше се само от дати, имена и места, написани с черни букви на бял фон. Ето с това Аксел бе принуден да се бори. И дълго време го бе правил с успех. Шейсет години. Докато на прага им не се появи Ерика Фалк със символ от миналото и по същото време защитните стени на Брита не рухнаха от болестта, която бавно унищожаваше мозъка й.
Ерик се разколебаваше все повече. И Аксел бе усещал как паниката му расте с всеки изминал ден. Отчаяно се бе опитвал да изтъква разумни доводи и аргументи. Не можеше да бъде накаран да отговаря за нещо, което не се вместваше в образа му. Не такъв го виждаха хората. Всичко, което представляваше, което околните виждаха у него, щеше да се разпръсне като мъгла, щеше да остане само ужасното от него. Работата на цял един живот щеше да бъде съсипана.
И тогава дойде онзи ден в библиотеката у дома им, след като Ерик телефонира на Аксел в Париж и му каза, че е време. Ей така, внезапно. Звучеше като пиян, когато се обади, което бе особено тревожно, защото Ерик никога не бе прекалявал с пиенето. Хлипаше по телефона, говореше как не издържа повече, казваше, че е отишъл да каже сбогом на Виола, та да не й се налага да понася срама, когато истината излезе наяве. И че вече бил задействал нещата, че не можел да чака друг да изкара на показ кирливите им ризи. Всичко, което никога не се бе осмелявал да признае. Сега щял да сложи край на собственото си малодушие и на чакането, беше казал той, като заваляше думите, а Аксел стискаше здраво телефонната слушалка с изпотена длан.