И тогава Аксел се бе качил на първия самолет за Швеция, решен да се опита да вразуми брат си, да го накара да разбере. Открил бе Ерик в библиотеката. Аксел затвори очи и усети сърцето му болезнено да се свива при спомена за тази сцена. Ерик седеше зад бюрото си, когато Аксел нахлу забързан. Драскаше разсеяно в бележника си и с малко сух и безличен глас изрече думите, от които Аксел се бе боял цели шест десетилетия. Вината го разяждала отвътре, не можел да понася това повече. Направил бил необходимото, та всички те най-сетне да поемат отговорността си за станалото.
Аксел се бе надявал казаното от Ерик по телефона да е само празни приказки и брат му да се осъзнае, щом изтрезнее. Ала сега виждаше, че е грешил. Брат му настояваше на своето с плашеща решимост.
Аксел го бе убеждавал. Умолявал бе Ерик да не го прави, да остави погребаното да си стои погребано. Ала за пръв път брат му остана недосегаем за думите му. А Аксел разбра, че нито един от аргументите му няма да успее. Този път Ерик беше решил да извади истината на бял свят. Бе говорил също и за детето. За пръв път му каза, че е било момче и как бе успял да открие кой го е осиновил. И че е превеждал пари за него всеки месец, още откакто сам започнал да изкарва прехраната си. Като един вид компенсация за онова, което са отнели от момчето. Осиновителят му вероятно мислел, че Ерик е бащата, и приел плащанията за сина си, без да ги оспорва. Но това не се бе оказало достатъчно. Подобно изкупление не бе облекчило болката, разкъсваща Ерик, само бе направило последствията от извършеното още по-реални. Дошло е време за истинското изкупление, казал бе Ерик, вперил поглед в очите на брат си.
Аксел си бе представил живота си. Разглеждаше го отвън, така, както го виждаха другите. Живот, белязан от възхищението и респекта на околните. И щеше да си иде ей тъй, отведнъж. После си представи концентрационния лагер. Затворника до себе си, затрупан с пръст от лопатите им. Глада, вонята, деградацията. Усещането от удара на приклада по ухото му, след което нещо се счупи вътре в него. Мъртвеца, облегнат на него в автобуса, докато преминаваха през Европа на път за Швеция. Внезапно се озова пак там. Чуваше шумовете, подушваше миризмите, усещаше омразата, тлееща в сърцето му, макар тогава да не му бе останала никаква сила и да се бе съсредоточил единствено върху оцеляването. И вече пред себе си не виждаше своя брат, седнал на стола. Не виждаше Ерик. Вместо това виждаше всички хора, които го бяха унижавали и тормозили и които сега му се подиграваха злорадо, доволни, че този път той щеше да е поведеният към позорния стълб. Ала той отказваше да им даде това удовлетворение. На всички онези, живи и мъртви, строили се да го осмиват. Нямаше да може да го преживее. Трябваше да оцелее. Единствено това имаше значение.
Усети шум в ухото си, по-силен от обикновено, и не можа да чуе какво му казва Ерик, само виждаше, че устните му се движат. И изведнъж това вече не беше Ерик. Беше русият младеж от Грини, който изглеждаше така дружелюбен, когато бяха разговаряли, който го бе подвел да вярва, че е негов ближен, накарал бе Аксел да гледа на него като на единственото човечно създание в едно безчовечно място. Той беше този, който вдигна пушката си с очи, вперени в тези на Аксел, и го удари с приклада. И като разби главата му зад ухото, разби и сърцето му.
Обладан от ярост и болка, Аксел бе грабнал най-близкия до себе си предмет. Вдигнал бе каменния бюст високо над главата си, докато Ерик продължаваше да говори и да драска нещо върху бележника на бюрото си.
Аксел просто пусна бюста. Не упражни сила, остави гравитацията да стовари бюста върху главата на брат му. Не, не главата на Ерик. Главата на затворническия пазач. Или все пак беше Ерик? Всичко изглеждаше така объркано. Той бе у дома, в библиотеката, но всички звуци и миризми изглеждаха тъй живи. Вонята от труповете, тропането на подкованите ботуши, заповедите, изкрещени на немски, които можеха да означават още един ден живот или смърт на момента.
Аксел още чуваше в съзнанието си звука от тежкия камък, пробил кожата и костта. И после всичко свърши. Ерик издаде един-единствен стон и се отпусна, все още с отворени очи. След първоначалния шок и осъзнаването какво беше извършил, Аксел бе обладан от странно, нечовешко спокойствие. Станалото бе непоп-равимо. Той внимателно постави каменния бюст под бюрото, свали окървавените си ръкавици и ги натика в джоба на сакото си. После спусна щорите, заключи вратата и се качи в колата си. Пристигна на летището и там се качи на първия полет за Париж. Опитал се бе да забрави всичко това и да се потопи в работата си, докато полицията не го потърси по телефона.