Беше му трудно да се върне у дома. Отначало не знаеше как ще успее отново да прекрачи прага на тази къща. Но след като двамата дружелюбни полицаи го посрещнаха на летището и го откараха до дома му, се бе стегнал и просто направи каквото бе нужно. Дните минаваха и той успя да се помири с духа на Ерик, който още усещаше като присъствие в къщата. Знаеше, че неговият брат му е простил. Ала Ерик никога не би му простил онова, което стори на Брита. Алекс не бе стиснал шията й със собствените си ръце, но добре знаеше какви ще са последствията, когато проведе онзи телефонен разговор с Франс. Съзнаваше какво прави, когато съобщи на Франс, че Брита е на път да разкрие всичко. Подбра думите си внимателно. Каза каквото бе нужно, за да провокира Франс към действие като прецизно изстрелян смъртоносен куршум. Знаеше, че политическите амбиции на Франс, стремежът му към власт и статут ще го накарат да реагира. По време на телефонния им разговор Аксел вече чуваше яростния гняв, който открай време бе единствената движеща сила у Франс. Така че той носеше точно толкова вина за смъртта й, колкото и Франс. Херман я бе гледал с изражение на обич, каквато Аксел никога не би могъл да извика у себе си. И точно тази обич, това чувство на духовно родство им бе отнел.
Аксел се загледа в поредния излитащ самолет, отправен към неизвестна дестинация. Стигнал бе до края на пътя. Нямаше къде да иде вече.
Дойде му като облекчение след часове чакане най-сетне да усети ръка на рамото си и да чуе глас, изричащ името му.
Паула целуна Йохана по бузата, а после и сина си по главичката. Още не можеше да повярва, че е пропуснала всичко. И че вместо нея беше присъствал Мелберг.
– Толкова съжалявам – повтори тя за стотен път.
Йохана се усмихна уморено.
– Трябва да си призная, доста ругатни изредих, когато не можах да се свържа с теб, но разбирам, че вината не е твоя, задето си била заключена. Радвам се, че си добре.
– Аз също се радвам, че ти си добре – промълви Паула и отново я целуна. – А той е... удивителен.
Тя погледна сина си в ръцете на Йохана и просто не можеше да повярва, че той е тук. Че наистина е тук.
– Вземи го – каза Йохана и го подаде на Паула, която седна до леглото, залюляла бебето в прегръдките си. – И какво съвпадение точно в този ден телефонът на Рита да изключи.
– Наистина. Мама е направо съкрушена – сподели Паула, докато гукаше на новородения си син. – Убедена е, че няма да й проговориш повече.
– Ама каква вина има тя? Пък и нали намерих кой да ми помогне все пак.
Йохана се разсмя.
– Да. Боже мой, кой да предположи, че нещата ще се развият така? – продума Паула, все още в шок от фак-та, че началникът й беше съдействал при раждането на сина й. – Само да го беше чула в чакалнята с мама. Седи и се перчи. Какво „превъзходно момче“ бил синът ни и колко прекрасно си се справила ти. Ако мама не беше вече влюбена в Бертил, то сега определено щеше да се влюби, след като е помогнал внукът й да дойде на бял свят. Боже мили.
Паула поклати глава.
– В един момент си мислех, че ще избяга, но трябва да призная, че се оказа по-корав, отколкото го мислех.
И сякаш чул, че говорят за него, Бертил почука на вратата и се появи на прага заедно с Рита.
– Влезте, влезте – махна им Йохана.
– Само искаме да проверим как сте всички – каза Рита, като отиде до Паула и внука си.
– Разбира се, цял половин час мина от последното ти посещение – подразни я Йохана.
– Просто ни се щеше да видим дали е пораснал вече. И дали не е пуснал брада – намеси се сияещият Мелберг и се приближи колебливо, отправил нежен поглед към бебето.
Рита погледна Бертил с изражение, което би могло да се тълкува само като любов.
– Може ли да го подържа пак? – не можа да се стърпи да не помоли Мелберг.
Паула кимна.
– Разбира се, заслужихте си го – каза тя и му подаде сина си.
Облегна се назад, загледана как Мелберг изучава внимателно момченцето й, а Рита изучава и двамата. И макар да си бе мислила, че няма да е зле в живота на сина й да има мъжко присъствие, никога не си бе представяла в тази роля Бертил Мелберг. Ала ето че, изправена пред такава вероятност, това вече никак не й изглеждаше лоша идея.