– Трябва просто да се пазиш – каза вече с по-мек тон. – Мисли, преди да действаш. Използвай думи вместо юмруци. Насилието не е първото средство. Последното е.
Стисна малко по-силно раменете на момчето. За момент Пер се сгуши в него, както правеше като малък. Сетне си спомни, че иска да стане мъж. Че вече не е малък. И че най-важното на тоя свят е да накара дядо си да се гордее с него. Пер се изправи.
– Знам, дядо. Просто адски се изнервих, когато тоя тип ме пререди. Защото са такива. Навират се навсякъде, мислят си, че светът им принадлежи, мислят, че Швеция е тяхна. Това направо… направо ме вбеси!
– Знам – каза Франс, свали ръката си от раменете на внука си и го потупа по коляното. – Обаче мисли за себе си, моля те. Никак няма да ми е забавно, ако те вкарат в затвора.
Кристиансан, 1943 г.
Беше се борил с морската болест през целия път към Норвегия. Другите като че не ги ловеше – бяха привикнали, бяха израснали по моретата. Морето им беше в кръвта, както би казал баща му. Пренебрегваха движението на вълните, вървяха стабилно по палубата и сякаш никога не страдаха от неприятното усещане, което се надигаше от стомаха към гърлото. Аксел се притисна към релинга. Искаше му се да се наведе над парапета и да повърне, но не смееше да се подложи на това унижение. Знаеше, че коментарите на рибарите няма да бъдат злонамерени, но бе прекалено горд, за да ги понесе. Скоро щяха да пристигнат и гаденето щеше да изчезне за нула време, стига само да стъпеше на твърда земя. Знаеше го от опит. Вече няколко пъти бе пътувал по този начин.
– Земя на хоризонта! – извика Елоф, шкиперът на кораба. – Ще пристигнем след десет минути.
От руля Елоф хвърли дълъг поглед към Аксел, който се насочи директно към него. Момчето беше загоряло и обрулено от ветровете, кожата му беше изложена на въздуха и слънцето от дете.
– Всичко наред ли е? – попита Елоф тихо и се огледа.
В пристанището на Кристиансан се виждаха немските кораби, които ясно показваха как изглежда реалността. Норвегия беше окупирана от Германия. Швеция засега бе пощадена, но никой не знаеше колко дълго ще продължи късметът им. Така че всеки държеше под око случващото се при съседите на запад, а и напредъка на Германия в останалата част на Европа.
– Вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята – каза Аксел.
Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всъщност изпитваше угризения всеки път когато се замислеше как излага на опасност екипажа на лодката, за да предпази себе си. Елоф веднага бе казал „да“, когато го попита дали може да плава с тях, като вземе някои… стоки със себе си. Никога не говореше за това, което превозва, а Елоф и останалите от екипажа на „Елфрида“ никога не питаха.
Влязоха в пристанището и приготвиха документите, които се изискваха. Немците не оставяха нищо на случайността и проверяваха всичко много внимателно, преди най-сетне да разрешат да се разтоварят стоките. След като се минеше през формалностите, започваха да свалят машинните части, които бяха официалният товар. Норвежците приемаха стоката, докато немците намръщено наблюдаваха, готови да се намесят, ако се наложеше. Аксел изчакваше да дойде вечерта, тогава щеше да настъпи подходящият момент. Трябваше да е тъмно, за да може да разтовари своята стока. Най-често пренасяше храна – храна и информация. Така беше и този път.
След като се навечеряха в напрегната тишина, Аксел се отпусна и зачака неспокойно да удари часът, за който се бяха уговорили. Почукване го накара да подскочи. Наведе се рязко, повдигна една част от дъното на лодката и заизважда дървени кутии. Тихи сериозни ръце поемаха кутиите и ги нареждаха на кея. Докато разтоварваха, от бараката на немците на един хвърлей от тях се чуваха високи разговори. По това време на вечерта обикновено вече се пиеха по-силни напитки, което улесняваше изпълнението на опасната задача.
С едно тихо „Благодаря“ на норвежки товарът бе свален от лодката и изчезна в тъмнината. Още веднъж предаването му беше преминало гладко. Чувство на огромно облекчение обзе Аксел. Елоф само кимна, обърна се и напълни лулата си. Аксел изпитваше благодарност към тези мъже, които напълно го превъзхождаха. Противопоставяха се на бурите и на немците с една и съща спокойна твърдост. Отдавна бяха приели, че превратностите на съдбата не са нещо, от което да се страхуват. Човек дава най-доброто от себе си и се опитва да живее толкова добре, колкото е възможно. Всичко останало е в Божиите ръце.