– Никога ли не си си задавал въпроси за родителите си? – попита Ерика, като си взе бонбон от купчината в купата.
– Разбира се, че съм, понякога – каза Йоран. – Но в същото време... на мен мама и татко, искам да кажа, Вилхелм и Марта, ми бяха достатъчни. Да, понякога съм си мислел за това и съм се чудел защо майка ми ме е изоставила. – Той се поколеба. – Но доколкото разбрах, й е било тежко.
– Да, така е било – каза Ерика, като погледна към Ана.
Отначало й бе трудно да прецени колко да разкаже пред по-малката си сестра, която винаги се бе опитвала да закриля. Но си даде сметка, че Ана е преживяла много по-лоши ситуации от нея самата, и сподели с нея цялата информация, която бе събрала, включително от дневниците. Ана бе приела спокойно всичко и ето ги, тримата заедно, в къщата на Ерика и Патрик. Две сестри и един брат. Усещането беше малко странно и същевременно толкова естествено. Може би е вярно, че кръвта вода не става.
– Ами, предполагам, че е твърде късно да започнете да ме осведомявате кои са последните ви гаджета и такива неща – засмя се Йоран, сочейки към Патрик и Дан. – Изглежда, този етап съм го изпуснал, за съжаление.
– Да, май че е така – каза Ерика с усмивка и лапна още един бонбон.
– Между другото, чух, че сте хванали убиеца – брата на жертвата – каза вече сериозно Йоран.
Патрик кимна.
– Да, седеше и чакаше на летището. Странно е, защото можеше да замине по всяко време и най-вероятно никога нямаше да го хванат. Колегите ми казаха, че напълно им е съдействал.
– А защо е убил брат си? – попита Дан, обгръщайки с ръка раменете на Ана.
– Все още го разпитват, така че наистина не знам – отвърна Патрик и подаде парче шоколад на Мая, която седеше на пода до него и си играеше с куклата, подарена й от майката на Йоран.
– Все още не мога да разбера защо братът, този, който е починал, имам предвид, е пращал пари на баща ми през всичките тези години. Ако правилно съм разбрал, не той е бил истинският ми баща, а някакъв норвежец.
Йоран погледна Ерика.
– Да, прав си. Според дневниците на мама, баща ти се казва Ханс Олавсен, или по-скоро, Ханс Волф. Ерик и мама не изглежда да са имали романтична връзка. Така че не знам... – Ерика прехапа устни, докато мис-леше. – Вероятно ще знаем повече, когато разберем какво има да каже Аксел Франкел.
– Вероятно. – Патрик кимна в знак на съгласие.
Дан прочисти гърлото си и всички се обърнаха към него. Двамата с Ана се спогледаха, след това тя каза:
– Ами, ъъ... ние имаме новини.
– Какви? – попита Ерика, като пъхна още един бонбон в устата си.
– Ами... – Ана замълча, но думите сами се изплъзнаха от устата й. – Ще имаме бебе. През пролетта.
– Наистина?! Това е страхотно! – извика Ерика и изтича да прегърне първа сестра си, а после и Дан, преди отново да седне с блеснали очи. – Е, как си? Наред ли е всичко? Добре ли се чувстваш?
Ерика изстреля въпросите един след друг и Ана се засмя.
– Ами, гади ми се сутрин. Така беше и когато очаквах Адриан. И постоянно си купувам близалки.
– Ха-ха, близалки, значи! – засмя се Ерика. – Но аз по-добре да не се обаждам. Спомням си как се тъпчех с бонбони, когато бях бременна с…
Ерика спря по средата на изречението и се загледа в купчината опаковки от бонбони на масата. Извърна очи към Патрик и по отворената му уста разбра, че той си мисли същото. Трескаво започна да изчислява. Кога трябваше да й дойде? Толкова се бе вглъбила във всичко, свързано с майка й, че дори не се бе замисляла за... Преди две седмици! Трябваше цикълът й да е дошъл преди две седмици. Отново се взря втрещена в опаковките от бонбони. После чу как Ана се залива от смях.
Фелбака, 1945 г.
Аксел чу гласове на долния етаж. С голямо усилие се измъкна от леглото. Щеше да отнеме време да се възстанови напълно – така каза лекарят, когато го прегледа при завръщането му в Швеция. И баща му притеснено бе заявил същото, когато Аксел се приб-ра вкъщи вчера. Почувства се истински блажен, че е отново у дома. За момент му се стори, че всички ужаси, всичките му кошмарни изживявания никога не са съществували. Но майка му се разплака при вида му. Плака още повече, когато обви ръце около измършавялото му и немощно тяло. От това го бе заболяло – не бяха само сълзи на радост. Тя плачеше, защото нищо вече не беше същото. И никога нямаше да бъде. Прямия, смел, весел Аксел вече го нямаше. Последните години му бяха отнели всичко това. Съз-ря в очите на майка си, че тя тъгува за сина, който никога няма да си върне, и същевременно се радва на малката част от него, която се е върнала у дома.