Изтощен, Аксел се оттегли и легна. Заспа веднага, унесен от лекото полюшване на лодката и потракващия звук на корпуса. Горе в бараката на кея гласовете на немците се извисяваха и заглъхваха. След известно време се разнесоха песни. Но Аксел вече спеше дълбоко.
– И ТАКА, КАКВО ЗНАЕМ ДОТУК?
Мелберг се огледа. Бяха в стаята за почивка. Кафето беше сварено, канелените охлюви сервирани и всички се бяха събрали.
Паула се прокашля.
– Свързах се с брата, Аксел. Работи в Париж и винаги прекарва летата си там. Трябва вече да е тръгнал насам. Беше потресен, когато му съобщих за смъртта на брат му.
– Знаем ли кога е напуснал страната?
Мартин се обърна към Паула, която погледна в тефтера си със записки по случая.
– Трети юни, така каза. Разбира се, ще проверя дали е така.
Мартин кимна.
– Имаме ли първоначален доклад от Торбьорн и неговия екип?
Мелберг внимателно раздвижи стъпалата си. Ернст се беше отпуснал с цялата си тежест отгоре им и макар че бяха на път да изтръпнат, Мелберг не можеше да се реши да избута кучето.
– Все още не – отговори той и леко придърпа назад ходилата си, но Ернст просто се приближи отново.
– Някакви подозрения? Известни врагове? Заплахи? Нещо друго?
Мелберг изгледа въпросително Мартин, който само поклати глава.
– Във всеки случай, при нас няма подадени сигнали. Но хобито му е предизвиквало доста противоречиви чувства. Към нацизма никой не остава безразличен.
– Можем да отидем до къщата и да огледаме. Да видим дали няма някакви заплашителни писма или нещо подобно из чекмеджетата.
Всички изгледаха учудено Йоста. Личната му инициатива беше като изригване на вулкан – случваше се рядко, но бе невъзможно да го пропуснеш.
– Вземи Мартин със себе си и отидете след съвещанието.
Мелберг се усмихна доволно на Йоста, който кимна и бързо си възвърна типичното флегматично поведение и отпуснатата стойка на тялото. Йоста Флюгаре се оживяваше само на голф игрището. Това беше факт, който колегите му отдавна бяха разбрали и приели.
– Паула, ти виж кога ще кацне братът, Аксел ли се казваше, и ни уреди разговор с него. След като все още не знаем как е умрял Ерик, не е изключено брат му да го е ударил по главата и след това да е напуснал страната. Така че го издебни в момента, в който стъпи на шведска земя. Впрочем кога трябва да се случи това?
Паула погледна записките си.
– Пристига на „Ландветер“2 утре сутринта в девет и четвърт.
2 Летището на град Гьотеборг. Намира се на около 160 км южно от Фелбака и Танумсхеде. – Б. пр.
– Добре. Увери се, че първото, което ще направи, ще е да дойде тук.
Мелберг се видя принуден да раздвижи краката си, вече бяха изтръпнали неприятно и скоро съвсем щяха да се вцепенят. Ернст се надигна, изгледа го обидено, излезе от помещението с опашка между краката и се насочи към леглото си в кабинета на Мелберг.
– Изглежда като истинска любов – разсмя се Аника, проследявайки кучето с поглед.
– Аха… – Мелберг се изкашля. – Тъкмо мислех да питам – кога ще отведат помияра?
Втренчи поглед в масата, а Аника си надяна най-невинната физиономия.
– Ами, не е толкова лесно. Прозвънях няколко телефона, но изглежда, никой не е в състояние да прибере куче с такъв размер, така че ако можеш да се грижиш за него още няколко дни…?
– Аха, аха… още няколко дни бих могъл да издържа с псето. Обаче след това отива обратно на улицата, ако не му намериш подходящо място.
– Мерси, Бертил, много мило от твоя страна. Ще направя всичко по силите си.
Аника намигна на останалите, докато Мелберг не гледаше, а те едва се сдържаха да не се разсмеят на глас. Вече бяха схванали идеята. Аника си я биваше, дума да няма.
– Хубаво, хубаво – рече Мелберг и се изправи. – Йоста, нали се разбрахме какъв е планът?
Йоста явно вече бе усетил, че е направил предложение, което ще му създаде повече работа, но само кимна уморено и последва Мартин. Ще трябва просто да издържи. До събота и неделя, когато ще отиде на голф игрището. Дотогава просто ще убива времето.
Мисълта за Ерик Франкел и за медала не оставяше Ерика на мира. Тя се опита да я потисне и дори успя за няколко часа, като междувременно най-сетне понапредна с ръкописа. Но в момента, в който се разсея, мисълта отново я обсеби. Кратката среща с Ерик й бе оставила спомен за мил, жив човек, който сякаш се подмладяваше, когато му се удадеше възможност да говори за най-голямата си страст – нацизма.