Ерика съхрани каквото беше написала по книгата си и след кратко замисляне влезе в интернет. Отвори Гугъл, написа „Ерик Франкел“ в полето за търсене и натисна клавиша „ентър“. Изскочиха един куп резултати. Някои даваха информация за други хора и не й вършеха работа. Но повечето се отнасяха за правилния Ерик Франкел и й отне известно време, докато отвори част от потока информация. Беше роден през 1930 година във Фелбака. Имаше с четири години по-възрастен брат, Аксел, нямаше други братя и сестри. Баща му бе лекувал жителите на Фелбака между 1935 и 1954, а къщата, в която живееха с брат му, бе принадлежала на родителите им. Продължи да търси. Името му изскочи и в няколко форума, посветени на нацизма. Но не откри нищо, което да подсказва, че му е бил привърженик. По-скоро обратното – макар на места да личеше, че изпитва известно неохотно възхищение към определени аспекти на нацизма. Или поне, че е обзет от някаква омая, която като че ли го мотивираше.
Излезе от интернет и преплете пръсти зад тила си. Нямаше време да се посвети на това, но любопитството й бе събудено.
Стресна се от звука на внимателно почукване на вратата зад нея.
– Извинявай, преча ли? – Патрик подаде главата си.
– Не, няма проблем.
Тя завъртя стола си така, че да е обърната към него.
– Исках само да ти кажа, че Мая спи. А на мен ще ми се наложи да изляза и да свърша едно-друго. Нали ще внимаваш за това тук?
Подаде й бебефона, който ползваше, за да слуша дали Мая е будна.
– Ами… трябва да работя. – Ерика пое дълбоко въздух. – Какво имаш за вършене?
– Трябва да поръчам няколко книги с пощенски запис, ще мина през аптеката за капки за нос, а и като тъй и тъй ще съм навън, ще взема един билет за лотото. Ще купя и нещо за ядене.
Ерика изведнъж се почувства невъобразимо изморена. Замисли се за всички неща, които бе вършила през последната година с Мая в количката или на ръце. Често се прибираше плувнала в пот. Нямаше кой да се грижи за Мая, та тя да излезе и на спокойствие да свърши едно-друго. Потисна обаче раздразнението си, не искаше да изглежда дребнава и заядлива.
– Разбира се, че ще се погрижа – отговори с усмивка на устните, но не и в очите. – Тя, така или иначе, в момента спи, аз ще успея междувременно да поработя.
– Супермило от твоя страна! – каза Патрик и я целуна по бузата, след което затвори вратата зад себе си.
– Естествено, супермило – промърмори Ерика и отново отвори Уърд документа с ръкописа.
Мислите за Ерик Франкел се опита да избута някъде назад в главата си.
Тъкмо да положи пръсти на клавиатурата, и се чу пращене в бебефона. Ерика застина. Сигурно беше фалшива тревога. Мая вероятно само се въртеше в леглото, бебефонът понякога е прекалено чувствителен. Чу как Патрик пали колата и потегля. Отново обърна поглед към монитора, опита се да напише следващото изречение. Отново пращене. Погледна към бебефона, сякаш можеше да го накара да млъкне, но в отговор получи само едно шумно „Буааа“. Последвано от високо „Мамааа... Татааа...“.
Обзета от чувство на безнадеждност, Ерика избута стола си и се изправи. Тръгна по коридора към стаята на Мая и отвори вратата. Дъщеричката й стоеше права и пищеше.
– Мая, миличка, сега трябва да спиш.
Мая завъртя глава.
– Да, време е за сън.
Ерика се опита гласът й да прозвучи толкова твърдо, колкото бе възможно. Сложи дъщеря си отново да легне в кошарата, но Мая се задърпа, сякаш имаше ластици на крайниците.
– Мамааа! – разпищя се тя с глас, с който можеше да избие стъклата на прозорците.
Ерика усети как в гърдите й се надига гняв. Толкова пъти бе правила това. Толкова много дни хранене, лягане, носене, игра. Обичаше дъщеря си. Но изпитваше отчаяна нужда за малко да прехвърли на някого отговорността. Да си поотдъхне, да бъде възрастна и да прави каквото правят възрастните – точно както Патрик бе правил през цялото време, докато тя стоеше у дома с Мая.
Отново сложи Мая да легне, от което едногодишното момиченце изпадна в ярост.
– Сега ще спиш – каза твърдо Ерика, излезе от стаята и затвори вратата.
Ядосано взе телефона и набра мобилния на Патрик, като блъскаше с пръсти по цифрите. Първо чу сигнал свободно, а после изтръпна, когато на долния етаж се разнесе звънене. Телефонът на Патрик лежеше на кухненската маса.
– Дяволите го взели, това вече е прекалено!
Удари слушалката в масата, после няколко пъти пое дълбоко въздух. Гневни сълзи напираха в очите й, но се опита все пак да се обърне към по-разумното и по-логичното си „аз“. Светът нямаше да се срине, ако малко си поиграеше с детето си. Във всеки случай, нямаше усещането, че е прехвърлила отговорността. Не усещаше Патрик да е поел щафетата.