– Карин! Здравей! Какво правиш тук?
Патрик не очакваше да види бившата си жена в „Консум“ във Фелбака. За последен път се видяха, когато тя се изнесе от общата им къща в Танумсхеде, за да заживее с мъжа, с когото ги бе хванал в спалнята. Картината проблесна в съзнанието му, но изчезна също толкова бързо. Това се бе случило отдавна. Надживял го бе.
– С Лейф купихме къща във Фелбака, в Сумпан.
– Аха.
Патрик се опита да изтрие учуденото изражение от лицето си.
– Ами да, искахме да сме по-близо до родителите му, особено след като се роди Луде.
Тя кимна към детската количка и Патрик едва сега забеляза малкото момче, което седеше в нея и широко се усмихваше.
– Да, виждам – отвърна й. – Явно сме изчислили времето перфектно. Имам момиченце на същата възраст, Мая.
– Всъщност вече разбрах – разсмя се Карин. – Женен си за Ерика Фалк, нали? Поздрави я от мен, много харесвам книгите й!
– Ще й предам.
Патрик махна на Луде, който като че ли изцяло се бе посветил на мисията си да бъде неустоимо чаровен.
– А ти с какво се занимаваш? – обърна се любопитно към Карин. – Последното, което чух, беше, че работиш в някаква одиторска фирма.
– О, това беше доста отдавна. Приключих преди три години. В момента съм в отпуск по майчинство, иначе работя в една консултантска фирма, извършваща икономически услуги.
– Виж ти, и аз съм трети ден в отпуск по бащинство – каза Патрик не без известна гордост.
– Наистина ли?! А къде е...?
Карин се огледа, а Патрик се усмихна добродушно.
– Ерика я пое за малко, на мен ми се наложи да изляза, за да свърша едно-друго.
– Да, да, това ми е познато. – Карин премигна. – Неумението на мъжете да правят по няколко неща едновременно е всеизвестно.
– Не е лъжа – отговори Патрик смутено.
– Ей, може някой път да излезем с децата! Не е никак лесно да ги занимава човек, пък и ще имаме възможност да поговорим с някой възрастен. Струва ми се добра идея!
Тя го погледна въпросително.
– Ама разбира се! Кога и къде можем да се срещнем?
– Всеки ден излизам на разходка с Луде покрай горичката. Ще се радвам да се присъедините, ако искате. Да се срещнем пред аптеката, към десет и четвърт?
– Звучи чудесно! Впрочем колко е часът? Забравих си мобилния у дома, а го използвам вместо часовник.
Карин погледна ръчния си часовник.
– Два и петнайсет.
– Мамка му! Излязъл съм преди два часа! – Той бързо забута количката към касите. – Но ще се видим утре!
– Десет и петнайсет, пред аптеката. И не закъснявай с петнайсет минути както обикновено! – извика Карин след него.
– Чао! – провикна се Патрик и занарежда стоките върху лентата.
Тайно се надяваше Мая все още да спи.
Гъста сутрешна мъгла се стелеше пред прозореца, когато самолетът започна да се снижава към Гьотеборг. При спускането на колесника се чу бръмчене. Аксел се отпусна в седалката и затвори очи. Беше грешка. В съзнанието му отново се въртяха картините, които го бяха преследвали през всичките тези години. Отвори уморено очи. През нощта така и не успя да мигне. Лежеше в леглото си в апартамента в Париж, въртеше се и се обръщаше.
Гласът на жената по телефона беше хладен. Уведоми го за Ерик с тон, едновременно съпричастен и безразличен. Не за първи път съобщаваше за нечия смърт, само това успя да разбере от начина, по който го направи.
Опита се да си представи всички съобщения за нас-тъпила смърт в историята. Всички тези милиони и милиони хора, които са умрели. Все някой трябва да е съобщил новината.
Аксел докосна едното си ухо, с годините това се бе превърнало в несъзнателен жест. Вече почти не чуваше с лявото ухо и по някаква причина постоянното тихо пищене се успокояваше от докосването.
Премести поглед към илюминатора, но вместо гледката навън видя огледалния си образ. Сив, износен мъж в осемдесетте си години. Угрижени, дълбоко разположени очи. Раздвижи се при вида на собственото си лице. За секунда му се стори, че гледа Ерик.
Колесникът отскочи от пистата. Беше пристигнал.
Предвид малкия инцидент в кабинета му, Мелберг свали каишката, която беше закачил на един пирон, и я закачи на нашийника на Ернст.
– Хайде ела, време е да поизлезем – изръмжа, но Ернст успешно се отскубна и се понесе към външната врата с такава бързина, че на Мелберг му се наложи да се затича след него.
– Ти трябва да водиш кучето, а не обратното – отбеляза развеселено Аника, когато прелетяха покрай нея.
– Изведи го вместо мен, ако желаеш – изсумтя Мелберг, но продължи към вратата.