Проклет пес. От напрежението, с което стискаше каишката, го заболяха ръцете. Но след малко Ернст рязко спря, повдигна крак над един храст и се облекчи. Това го успокои и двамата продължиха спокойно разходката си. Мелберг дойде на себе си и си затананика. В крайна сметка, това въобще не беше глупаво. Малко свеж въздух, малко поддържане на формата, може би дори щеше да му се отрази добре. А и Ернст сега му се подчиняваше. Вървеше и душеше горската пътека, по която бяха поели. Наоколо цареше пълно спокойствие. Точно както ръководеше хората с твърда ръка, Мелберг усещаше, че контролира кучето и че лесно ще го научи на дисциплина.
Но ето че Ернст внезапно се закова на място. Наостри уши и всеки мускул в мършавото му тяло се напрегна, след което се втурна напред.
– Ернст? Дяволите да те вземат!
Мелберг се понесе толкова бързо, че се препъна. Успя обаче да запази равновесие и се постара да не изостава, когато кучето се понесе в галоп.
– Ернст! Ернст! Веднага спри! На място! Тук!
Изпъшка от огромното физическо натоварване, ко-ето не му позволяваше да се разкрещи, а кучето така и не обърна внимание на командата. Когато почти в полет подминаха един завой, Мелберг най-сетне разбра какво бе предизвикало светкавичната му реакция. Ернст се хвърли върху едно голямо светло куче, което явно беше от същата порода, и двете взеха да се въртят в кръг, докато стопанката на другото куче дърпаше едната каишка, а Бертил – другата.
– Сеньорита! Ела тук! Спри! Седни!
Дребна мургава жена даваше заповедите си с рязък глас. Кучето я послуша и се отдели от Ернст. Засрамено седна и крадешком погледна стопанката си.
– Пфу, Сеньорита! Не прави така!
Жената накара кучето да я погледне, докато му се караше, а Мелберг потисна импулса си и той да седне.
– Аз… Аз… моля за извинение – заекна той и стегна каишката, за да не може Ернст отново да се хвърли върху другото куче, което, ако се съдеше по името, беше женско.
– Нямаш абсолютно никакъв контрол върху кучето си.
Гласът беше все така рязък и тъмните очи заблестяха, когато собственичката на Сеньорита насочи погледа си към него.
Говореше с лек акцент, който напълно съответстваше на южния й вид.
– Не, то не е мое куче… Аз само го гледам, докато… – Мелберг усети как заеква като едногодишно хлапе. Прочисти гърлото си и заговори отново, този път с малко по-авторитетен глас. – Не съм толкова добре запознат с кучетата. И този не е мой.
– Той май е на друго мнение.
Тя посочи към Ернст, който седеше плътно до краката му и го гледаше с обожание.
– Да, ама… – Мелберг се изкашля от неудобство.
– Е, можем поне да се запознаем. Аз съм Рита.
Тя протегна ръка и той я пое след секунда колебание.
– Цял живот съм имала кучета. Със сигурност мога да дам някой и друг съвет. А пък и е по-забавно, когато се разхождаш с компания.
Не изчака отговора му, а тръгна по пътеката. Без дори да разбере какво точно се случва, Мелберг я последва. Краката му изведнъж бяха проявили собствена воля. Ернст нямаше нищо против – той щастливо пое успоредно на Сеньорита, размахал опашка.
Фелбака, 1943 г.
– Ерик? Франс?
Елси пристъпи внимателно през прага. Бяха почукали, но никой не откликна. Огледаха се неспокойно. Докторът и докторката със сигурност нямаше да разберат, че две момичета са посетили сина им. Иначе винаги се срещаха долу във Фелбака, но в пристъп на смелост Ерик им предложи да отидат у тях, понеже родителите му щяха да са извън града през деня.
– Ерик?
Елси се провикна малко по-високо и подскочи, когато чу шъткане от стаята срещу антрето. Ерик показа главата си в отвора на вратата и им махна да влязат.
– Аксел е горе и спи. Върна се днес сутринта.
– Ах, толкова е смел… – Брита въздъхна, но лицето й светна, като видя Франс. – Здравей!
– Здрасти – рече Франс, но гледаше покрай нея, към Елси. – Здравей, Елси.
– Здравей, Франс – отвърна тя и се насочи право към рафтовете с книги. Пръстите й погалиха книжните гръбчета. – Леле, колко книги имате!
– Можеш да вземеш някоя, ако искаш – каза щед-ро Ерик, но сетне добави: – Освен ако не те е страх. Татко много си пази книгите.
– Разбира се – отговори Елси щастливо и погълна с поглед рафтовете.
Обичаше да чете. Франс я проследи с поглед.
– Аз пък смятам, че книгите са пропиляно време – обади се Брита. – Много по-добре е да изживяваш нещата, отколкото да четеш за преживяванията на други. Не си ли съгласен, Франс?