Брита се отпусна във фотьойла до него и наклони глава.
– Едното не изключва другото – рече той грубо, но без да я погледне.
Между очите на Брита се оформи бръчка. Тя отново се изправи.
– Ще ходим ли на танците в събота? – попита и направи няколко танцувални стъпки по пода.
– Мама и тате няма да ми позволят – отговори Елси тихо, без да отвръща поглед от книгите.
– А на кого си мислиш, че ще позволят?
Брита направи още няколко танцови стъпки и задърпа Франс, който се отдръпна и успя да се задържи във фотьойла.
– Стига си говорила глупости – сопна й се той, но не можа да не се разсмее след това. – Брита, ти си луда, знаеш ли?
– Не харесваш ли откачени момичета? Мога и да съм сериозна. – Направи нацупена физиономия. – Или да се кикотя. – Засмя се толкова високо, че звукът отекна между стените.
– Шт. – Ерик погледна към тавана.
– А мога и да съм тиха… – прошепна театрално Брита, а Франс отново се засмя и я дръпна да седне на коляното му.
– И като откачена си добре.
Един глас от вратата ги прекъсна.
– Ама че шум вдигате.
Аксел стоеше лениво облегнат на рамката на вратата, с уморена усмивка на уста.
– Извинявай, не искахме да те будим.
В гласа на Ерик се долавяше обожанието, което изпитваше към брат си, но на лицето му бе изписана загриженост.
– Няма нищо, Ерик. И по-късно мога да отида и да си легна за малко. – Скръсти ръце пред гърдите си. – Такаа, значи те посещават дами, когато мама и татко са при семейство Акселсон, а?
– Е, чак пък дами – измънка угрижено Ерик.
Франс се разсмя, все още с Брита в скута си.
– Ти пък къде виждаш дами? Тук, докъдето ти стига поглед, няма такива. Само две зелени девойчета.
– О, я тихо!
Брита удари Франс през гърдите. Той се намръщи и каза:
– А Елси е толкова вглъбена в книгите, че даже не поздравява.
Елси се обърна засрамено.
– Съжалявам, аз… Добър ден, Аксел.
– О, спокойно, само те занасям. Наслаждавай се на книгите. Ерик трябва да ти е казал, че можеш да вземеш някоя, ако желаеш.
– Да, каза ми.
Тя се изчерви и побърза отново да посвети вниманието си на библиотеката.
– Как мина вчера?
Ерик гледаше брат си така жадно, сякаш искаше да погълне всяка негова дума.
Радостното, отворено лице на Аксел изведнъж помрачня.
– Добре – каза кратко. – Мина добре. – Сетне им обърна гръб. – Ще отида да полегна за малко. Опитайте да сте по-тихи, ако обичате.
Ерик проследи брат си с поглед. Освен обожание и гордост в очите му се четеше и малко завист.
Погледът на Франс бе изпълнен с възхищение.
– Колко е смел брат ти… И аз бих искал да помогна. Само да бях по-възрастен.
– Би помогнал, така ли? – каза Брита, все още кисела, че се бе изложила пред Аксел. – Никога не би посмял. А и баща ти какво би казал? Според това, което чувам, той по-скоро би подал ръка на немците.
– Уф, я стига! – Франс я избута грубо от коленете си. – Хората какво ли не дрънкат. Не очаквах, че обръщаш внимание на клюки.
Ерик, който винаги служеше за буфер в групата, се изправи рязко и каза:
– Можем да послушаме грамофона на баща ми, ако искате. Има Каунт Бейзи4.
4 Уилям “Каунт“ Бейзи (1904-1984) – популярен американски джаз, суинг и биг бенд музикант и композитор. – Б. пр.
След което бързо отиде до грамофона и сложи плочата. Не обичаше хората да се карат. Никак не обичаше.
2
ПАУЛА ОТКРАЙ ВРЕМЕ обичаше летищата. Изпитваше особено чувство, когато стоеше и наблюдаваше излитането и кацането на самолетите. Всички тези пътници с куфари, тръгнали на почивка или по работа, изпълнените им с нетърпение погледи, хората, които се срещаха или си казваха довиждане… Имаше спомен за едно летище отпреди много, много време. Тълпите, миризмите, цветовете, гласовете. Напрежението, което по-скоро усещаше, отколкото виждаше в изражението на майка си, начинът, по който силно стискаше ръката й. Багажът, който бе приготвила, разопаковала и отново приготвила. Всичко трябваше да е както трябва, защото това пътуване щеше да е еднопосочно. Помнеше още жегата, а след това и хлада, когато пристигнаха. Никога не би повярвала, че е възможно да е толкова студено. А и летището, където кацнаха, беше различно. По-тихо, в студени сиви тонове. Никой не говореше на висок глас, никой не жестикулираше. Всеки изглеждаше някак заключен в себе си. Никой не ги поглеждаше в очите. Подпечатаха документите им и ги отпратиха със странен глас на странен език. А майка й все така я държеше здраво за ръката.