Выбрать главу

– Да не би това да е той? – Мартин посочи един осемдесетгодишен мъж, който току-що бе минал през паспортната проверка.

Беше висок, със сива коса и носеше кафяв шлифер. Много изискан, помисли си веднага Паула.

– Хайде да разберем – предложи тя. – Аксел Франкел?

Мъжът кимна.

– Мислех, че ще трябва да дойда до участъка.

Изглеждаше изморен.

– Решихме да дойдем и да ви посрещнем, вместо да седим и да чакаме.

Мартин му кимна приятелски.

– Аха, разбирам. Обикновено се придвижвам с обществен транспорт, така че няма да възразя.

– Имате ли багаж?

Паула хвърли поглед към багажната лента.

– Не, не, само това нося със себе си. – Аксел посочи куфарчето, което дърпаше след себе си. – Пътувам с малко багаж.

– Изкуство, което така и не успях да овладея – разсмя се Паула.

Умората по лицето на мъжа изчезна за момент и той й се усмихна.

Разговаряха за времето, докато вървяха към колата, която Мартин подкара към Фелбака.

– Вие… отрихте ли нещо ново?

Гласът на Аксел му изневери и той замълча за момент, докато се овладее отново.

Паула, която седеше до него на задната седалка, поклати глава.

– Не, за съжаление. Надявахме се, че вие ще успеете да ни помогнете. Трябва ни повече информация. Например дали брат ви е имал някакви известни врагове. Някой, който би искал да му навреди.

Аксел поклати глава.

– Не, наистина не. Брат ми беше извънредно мирен и спокоен човек и… не, абсурдно е някой изобщо да е искал да го нарани.

– Какво знаете за връзките му с групировка, наречена „Приятели на Швеция“?

Мартин изстреля въпроса от предната седалка и пог-ледът му срещна този на Аксел в огледалото за обратно виждане.

– Значи, сте прегледали кореспонденцията на Ерик с Франс Рингхолм.

Аксел потърка гърбицата на носа си и забави отговора си. Паула и Мартин чакаха търпеливо.

– Това е дълга и сложна история, която ще ни върне много назад във времето.

– Имаме много време на разположение – отвърна Паула и даде да се разбере, че очаква продължение.

– Франс е наш приятел още от детството – мой и на Ерик. Цял живот сме се познавали. Обаче… как да се изразя… ние избрахме един житейски път, а Франс – друг.

– Франс е крайно десен?

Мартин отново срещна погледа на Аксел в огледалото. Аксел кимна.

– Да, нямам ясна представа точно как и кога е станал такъв, или до каква степен, но през целия си зрял живот се движеше из тези кръгове и е сред създателите на въп-росните… „Приятели на Швеция“. Вярно, още тогава като че ли имаше известни наченки, но не бих казал, че бяха добре изразени. Обаче хората се променят.

Аксел поклати глава.

– Защо такава организация би проявила интерес към Ерик? Доколкото разбирам, той не е бил политически активен, а е бил историк, специалист по Втората световна война.

– Не е толкова лесно да очертаеш границата – въздъхна Аксел. – Човек не може да проучва нацизма и същевременно да бъде, или поне да се старае да бъде, аполитичен. Много неонацистки организации например твърдят, че концентрационни лагери не са съществували, и смятат всички опити да се пише или разследва какво се е случило там за нападки, отправени пряко срещу тях. Така че, както казах, сложно е.

– А с вас как стоят нещата? Да сте получавали заплахи?

Паула го гледаше изучаващо.

– Разбира се, че съм. В значително по-голяма степен от Ерик. Делото на живота ми е да работя с центъра „Симон Визентал“.

– И с какво се занимава този център? – попита Мартин.

– Издирва избягали нацисти, които са потънали вдън земя, и се опитва да ги изправи пред съда – обясни Паула.

– Освен всичко останало, да – кимна Аксел. – Така че, да, получил съм своята част заплахи.

– Пазите ли писмата? – отново се чу гласът на Мартин от предната седалка.

– В Центъра са. Всички, които работим за тази кауза, препращаме получените писма в Центъра, където се завеждат и архивират. Можете да се обърнете към тях, ще получите достъп.

Аксел подаде визитна картичка на Паула, която я пусна в джоба на якето си.

– А „Приятели на Швеция“? От тях получавали ли сте нещо?