– Не… не съм сигурен. Не, нищо, за което да се сещам. Но, както казах, вижте в Центъра. Там имат всичко.
– Франс Рингхолм. Той къде се намира в цялата картинка? Казахте, че е приятел от детството? – каза Мартин.
– За да бъда точен, беше приятел на Ерик. Аз бях няколко години по-голям, така че имахме различни приятели.
– Но Ерик е познавал Франс добре, така ли?
Тъмните очи на Паула го следяха точно толкова внимателно, колкото и преди.
– Да, макар че от страшно много години не са имали нищо общо един с друг.
Темата явно не беше приятна на Аксел, който сякаш не можеше да си намери място на седалката.
– Говорим за неща, случили се преди шейсет години. Дори и без деменцията спомените ми вече са малко неясни.
Той се поусмихна и се чукна по главата с показалец.
– Ако се съди по писмата, не е чак толкова отдавна. Франс многократно се е свързвал с брат ви, поне чрез писма.
– Сигурно, не знам. – Аксел измъчено прекара ръка през косата си. – Аз и брат ми живеехме всеки своя живот. Не се държахме под око през цялото време. А и във Фелбака се преместихме да живеем заедно за пос-тоянно едва преди три години, така де, поне отчасти за постоянно от моя страна. Ерик имаше свой апартамент и в Гьотеборг, а аз повече или по-малко обикалях света. Но винаги сме смятали къщата тук за свой дом и когато са ме питали къде живея, винаги съм отговарял, че във Фелбака. Обаче през лятото отивам в апартамента си в Париж. Не издържам на шумотевицата на туристическия сезон. Иначе с брат ми като цяло водим тих и изолиран живот. Само чистачката идва у дома. Предпочитаме… предпочитахме, искам да кажа... – Гласът на Аксел се задави.
Паула потърси погледа на Мартин и той поклати леко глава, преди отново да се обърне към пътя. Нито един от двамата не се сещаше какво друго да питат. През останалата част от пътя до Фелбака водиха измъчен разговор за дреболии. Аксел като че ли всеки момент щеше да се разпадне и изглеждаше видимо облекчен, когато най-накрая завиха пред къщата.
– Няма ли да е проблем… да живеете в къщата? – не можа да се сдържи Паула.
Аксел постоя мълчаливо известно време, с поглед, вперен в голямата бяла къща и с пътническото куфарче в ръка. Накрая каза:
– Не. Това е моят дом и домът на Ерик. Ние сме част от него. И двамата.
Усмихна се тъжно и стисна ръцете им, преди да се насочи към входната врата. Паула се загледа след него. От цялата му фигура се излъчваше самота.
– Е, опра ли пешкира, като се прибра вчера?
Карин се засмя, докато буташе Луде в количката му пред себе си. Тя вървеше бързо и Патрик усети как започва да се задъхва от усилието да крачи редом с нея.
– И така може да се каже.
Потръпна, като си спомни как го бяха посрещнали, когато се прибра у дома предния ден. Ерика определено не беше в най-слънчевото си настроение. И до известна степен Патрик разбираше защо. Знаеше, че трябва да се грижи за Мая през деня, така че Ерика да може да работи. В същото време не можеше да се отърве от чувството, че е реагирала с една идея по-остро от необходимото. Той не бе излязъл да се забавлява, беше се нагърбил с домакински задачи. И как би могъл да знае, че Мая няма да спи както обикновено? Но едно от качествата на Ерика бе, че не беше злопаметна, и на сутринта както обикновено Патрик получи целувка, а предният ден изглеждаше забравен. Въпреки това не се осмели да й съобщи, че ще има компания за днешната разходка. Разбира се, накрая ще й каже, просто отлагаше момента. Въпреки че Ерика не беше особено ревнива, разходка с бившата му съпруга не бе тема, която Патрик би подхванал, докато все още не му е напълно простено. Сякаш прочела мислите му, Карин подхвърли:
– Ерика съгласна ли е с това, че се виждаме? Минаха години, откакто се разделихме, но някои хора са… малко по-чувствителни…
– А, разбира се – каза Патрик, не желаейки да признае малодушието си. – Всичко е наред. За Ерика това не е проблем.
– Супер. Искам да кажа, че е хубаво да имам компания, но не и ако това би ти причинило проблеми у дома.
– Ами Лейф? – попита Патрик, нетърпелив да смени темата.
Наведе се над количката да оправи шапката на Мая, която се беше накривила. Тя не му обърна внимание, напълно вглъбена в общуването с Луде, който седеше в количката до нея.
– Лейф… – Карин изсумтя. – Цяло чудо е, че Луде изобщо разпознава Лейф. Той е вечно по пътищата с групата.
Патрик кимна съчувствено. Новият съпруг на Карин беше певец в дансбандата „Лефес“ и човек можеше лесно да си представи, че е изтощително да си съп-руга на член на такава група.
– Няма сериозни проблеми между вас двамата, надявам се.