– Я виж ти, вие двамата заедно на разходка.
Кристина беше спуснала прозореца и гледаше изненадано Патрик и Карин.
– Здравей, Кристина, колко се радвам да те видя! – Карин се наведе към отворения прозорец. – Бях преместена обратно във Фелбака и с Патрик случайно се засякохме. Установихме, че и двамата сме в отпуск и имаме нужда от компания. Имам момченце на име Лудвиг. – Карин посочи към детската количка, Кристина се наведе напред и заиздава гукащи звуци, като видя едногодишното дете.
– Много хубаво! – каза Кристина с тон, от който стомахът на Патрик се стегна на възел. Една мисъл затегна възела още повече. Без да желае да чуе отговора, попита:
– А ти накъде си тръгнала?
– Бях тръгнала към вас. Отдавна не съм минавала. Нося домашни сладки.
Кристина посочи една торба с канелени кифлички и захарни сладки на седалката до нея.
– Ерика работи… – започна сковано Патрик, макар да знаеше, че безсмислено.
Кристина се усмихна с разбиране.
– Много добре. В такъв случай със сигурност ще се зарадва на малка почивка за кафе. Вие също скоро ще се приберете, предполагам? – Тя махна на Мая, която също й махна.
– Да, да, разбира се – рече Патрик и безуспешно се опита да измисли подходящ начин да каже на майка си да не споменава с кого е бил на разходка.
Но мозъкът му беше абсолютно празен и той отчаяно вдигна ръка за довиждане. С буца в гърлото се загледа след майка си, която настъпи газта и потегли към Селвик5. Щеше да му се наложи да дава обяснения.
5 Квартал на Фелбака. – Б. пр.
Работата по книгата вървеше добре. Сутринта бе написала четири страници и сега се протегна със задоволство, все още седейки на бюрото. Ядът й от предния ден бе преминал и си мислеше, че може би бе преиг-рала. Щеше да се реваншира на Патрик вечерта, като приготви нещо специално за хапване. Преди сватбата се бяха постарали да свалят по няколко килограма, но после отново бяха влезли в нормалното ежедневие. А беше важно понякога да си угаждат. Може би свинско филе със сос горгонзола, на Патрик му харесваше.
Ерика отклони мислите си от вечерята и се пресегна да вземе един от майчините си дневници. В действителност би трябвало да седне и да ги прочете, но не можеше да се насили. Смяташе да ги чете на малки дози. Малки прозорчета към света на майка й. Вдигна краката си на бюрото и се захвана с трудоемката задача да разчита старомодния, завъртян почерк. Досега бе чела главно за всекидневието на майка си, какви са били задълженията й у дома, малко размисли за бъдещето, тревоги за дядото на Ерика, който бил в открито море и в делник, и в празник. Размишленията за живота бяха белязани от наивността и невинността на дете и на Ерика й беше трудно да свърже детския глас, който долавяше в страниците, със спомена за майка си, вечно сериозна и намръщена жена, която никога не демонстрираше обич или нежни чувства към нея и Ана.
След като прочете част от втората страница, Ерика изведнъж се изправи в стола. Появило се бе едно поз-нато име. Или по-точно две. Елси пишеше, че е била в къщата на Ерик и Аксел, докато родителите им били извън града. Текстът се състоеше главно от описание на библиотеката на баща им, която бе поразила Елси, но Ерика виждаше само двете имена – Ерик и Аксел. Трябва да са били Ерик и Аксел Франкел. С интерес се зачете в абзаца и от начина, по който бе написан, заключи, че трябва често да са се срещали. Елси и Ерик и двама други младежи, Брита и Франс. Ерика порови из паметта си. Не, никога не бе чувала майка си да говори за някой от тези двамата. В това беше напълно сигурна. А Аксел бе представен в дневника на Елси почти като митичен герой. Елси го описваше като „безкрайно храбър и почти толкова стилен като Ерол Флин“. Нима майка й е била влюбена в Аксел Франкел? Не, не почувства в описани-ето да е вложена любов, по-скоро дълбоко възхищение.
Ерика положи дневника в скута си, докато размишляваше над прочетеното. Защо Ерик Франкел не спомена, че е познавал майка й като млад? Тя му разказа как е попаднала на медала и на кого е принадлежал. Въпреки това той не каза нищо. Ерика отново си припомни особеното му мълчание. Значи имаше право. Той премълчаваше нещо.
Острият звук на звънеца от долния етаж прекъсна мислите й. Тя свали крака от бюрото и с въздишка се надигна от стола. Кой пък можеше да идва сега? Едно „Ехо!“ в коридора отговори веднага на въпроса й и тя отново въздъхна, този път още по-дълбоко. Кристина. Свекърва й. Пое дълбоко въздух, отвори вратата и тръгна към стълбите. Още веднъж се чу „Ехо!“, този път по-настоятелно, и Ерика усети как е стиснала зъби от раздразнение.