– Здравей! – каза колкото може по-весело, въпреки че си даваше сметка колко изкуствено звучи.
Добре, че Кристина не забелязваше такива неща.
– Здравей! Аз съм! – отвърна щастливо свекърва й, докато събличаше якето си. – Донесох малко домашни сладкиши със себе си, като за следобедно кафе. Помис-лих си, че ще се зарадваш, тъй като на вас, кариеристките, не ви остава време за такива неща.
Ерика по-скоро чу, отколкото усети как проскърцаха зъбите й. Кристина притежаваше невероятен талант за прикрита критика. Ерика често се чудеше дали е вроден, или го беше развила с дългогодишни упражнения. Мислеше си, че е най-вероятно комбинация от двете.
– О, благодаря, много хубаво – каза любезно, влизайки в кухнята, където Кристина вече правеше кафе, сякаш там живееше тя, а не Ерика.
– Ти седни, аз ще приготвя всичко – рече. – Знам кое къде е.
– Да, вярно, че знаеш. – Ерика се надяваше Кристина да не е усетила сарказма. – Патрик и Мая са на разходка и едва ли ще се приберат скоро – каза с надеждата, че това ще съкрати посещението на свекърва й.
– Да, да – отговори Кристина, докато междувременно отброяваше лъжичките кафе. – Две, три, четири. – Върна лъжичката обратно в буркана и се обърна към Ерика. – Не, ей сега ще си дойдат. Минах покрай тях по пътя насам. Чудесно е, че Карин се е преместила тук и Патрик си има компания през деня. Толкова е досадно да се разхождаш сам, особено когато човек е свикнал да работи и да бъде полезен като Патрик. Струва ми се, че се наслаждаваха на разходката.
Ерика се втренчи в Кристина, докато обработваше информацията, която премина през ушите й, без да стигне до мозъка й. Карин? Компания? Коя Карин?
В момента, в който Патрик мина през вратата, на Ерика й проблесна. Аха, онази Карин…
След минута напрегнато мълчание Патрик малодушно се усмихна.
– Колко хубаво, тъкмо време за кафе.
Бяха се събрали да обсъдят случая в кухнята. Наближаваше време за обяд и червата на Мелберг закъркориха.
– Добре, какво знаем дотук? – Протегна се към една от кифличките, които Аника беше поставила на поднос. Тъкмо да залъже глада. – Паула, Мартин? Вие разговаряхте с брата на жертвата сутринта. Научихте ли нещо интересно?
Дъвчеше, докато приказваше, и по масата се посипаха трохи.
– Да, днес го докарахме от Ландветер – отвърна Паула. – Но не мисля, че знае много. Разпитахме за писмата от „Приятели на Швеция“, които намерихме, но единственото, което можа да ни каже, е, че Франс очевидно е бил приятел от детството на Ерик. Но не се сети за някакви конкретни заплахи от организацията, само спомена, че това не е нещо необичайно, като се има предвид с какво са се занимавали двамата с Ерик.
– И Аксел ли е получавал заплахи?
От устата на Мелберг изпадаха още трохи.
– Ако се съди по отговора му, дори много – включи се Мартин. – Но са архивирани в организацията, за която работи.
– Така че не е сигурен дали и той е получавал писма от „Приятели на Швеция“?
– Не можа да ни каже. – Паула поклати глава. – А и го разбирам. Получава толкова много боклуци по пощата, защо да се занимава с това?
– Какво впечатление ви направи? Чувала съм, че е бил същински герой на млади години.
Аника гледаше с любопитство Паула и Мартин.
– Изключително стилен и изпълнен с достойнство възрастен мъж. – обясни Паула. – Разбира се, твърде унил предвид обстоятелствата. Изглеждаше много разстроен от смъртта на брат си. Не знам дали ти остана със същото впечатление? – обърна се тя към Мартин.
– Да, и моето впечатление е същото.
– Да разбирам ли, че още ще разпитвате Аксел Франкел? – Мелберг погледна Мартин, след което прочисти гърлото си. – Разбрах, че си говорил с Педерсен? Учудвам се, че не е пожелал да разговаря с мен.
– Мисля, че ти тъкмо беше излязъл навън с кучето – прокашля се Мартин. – Със сигурност би предпочел да предаде доклада на теб.
– Хм, да, сигурно си прав. Както и да е, какво ти каза?
Мартин предаде накратко какво му бе обяснил Педерсен за състоянието на жертвата и не можа да се сдържи да не се засмее, когато каза:
– Педерсен явно се е обадил първо на Патрик, който очевидно не е особено доволен, че си стои вкъщи. Получил е пълен отчет от Педерсен и предвид колко беше щастлив на местопрестъплението, не бих се учудил, ако скоро го видим тук заедно с Мая.
– Да, и аз говорих вчера с него – разсмя се и Аника. – И той дипломатично ми обясни, че ще му отнеме известно време, докато привикне.