Ванеса се разхили.
– Да, бе – изсумтя Пер, макар и не без известна гордост. – Дядо няма нищо общо с това. Не би рискувал да влезе в пандиза, задето е пречукал някакво старче. „Приятелите на Швеция“ със сигурност си имат по-големи и важни цели пред себе си.
– Пита ли дядо си най-после? Дали можем да отидем на някоя среща.
Нике вече не се смееше и лицето му бе придобило нетърпеливо изражение.
– Още не – без желание отвърна Пер.
Той имаше специален статус в групата, защото беше внук на Франс Рингхолм, и в момент на слабост бе обещал на останалите, че ще се опита да го предума да ги пусне на някоя от срещите, които се провеждаха в Удевала. Досега обаче не се бе появил удобен момент. А и той знаеше какво ще каже дядо му – че са прекалено млади, че им трябват още няколко години, докато напълно разгърнат потенциала си. Не разбираше какво трябва да разгръщат. Схващаха нещата не по-зле от по-възрастните, които вече бяха приети в организацията. Беше достатъчно просто. Какво още им трябваше?
Пер така смяташе. Че е просто. Черно и бяло. Няма сиви зони. Не разбираше как могат хората толкова да усложняват нещата, да ги оглеждат от едната и от другата страна, когато всичко беше адски, ама адски просто. Ние и те – за това ставаше дума. Ако се придържаха само към собствения си вид и си гледаха собствената работа, въобще нямаше да има проблем. Но те бяха решили да завземат територията им. Осмеляваха се да преминават границата, която беше толкова очевидна за всички. Разликите бяха явни. Бял или жълт. Бял или кафяв. Бял или оня гнусен синьочерен цвят на онези, дето идваха от най-затънтените гори на Африка. Беше толкова дяволски елементарно. Толкова ясно. Но напоследък вече не беше толкова лесно да забележиш разликата, всичко беше разбъркано, смесено. Погледна приятелите си, които се бяха отпуснали на пейката до него. Знаеше ли всъщност какви гени носят? Кой знае какви ужаси крие произходът им. Може би във вените им тече нечиста кръв. Пер се изправи.
Нике го погледна въпросително.
– На теб пък какво ти става? Да не си ял нещо развалено?
– Не, нищо ми няма.
Пер се намръщи. Задушаваше се от погнуса при мисълта за нечистата кръв. Изгаси цигарата си и предложи:
– Хайде да отидем да си вземем по едно кафе. Потискащо е само да висим тук.
Кимна към училищната сграда и пое с бърза крачка, без да погледне дали другите са тръгнали след него. Знаеше, че са го направили.
За един момент се замисли за мъртвия мъж, после сви рамене. Той не беше важен.
Фелбака, 1943 г.
Приборите тракаха по порцелана, докато се хранеха. И тримата се стараеха да не гледат към празния стол до масата, но без особен успех.
– Трябваше ли отново толкова скоро да тръгне на път?
Гертруд подаде с питащо изражение купата с картофите на Ерик и той си сложи още един картоф във вече пълната чиния. Така беше най-лесно, иначе майка му щеше да му я подава отново и отново, докато в крайна сметка не си вземе още. Когато обаче се загледа в претрупаната си чиния, се зачуди как изобщо ще успее да погълне толкова много храна. Храната не го интересуваше. Хранеше се само защото беше принуден. И защото майка му беше казала, че се срамува да го гледа толкова слаб. Хората щели да приказват, че не го храни достатъчно.
За разлика от него Аксел винаги ядеше с апетит. Ерик хвърли поглед към празния стол, докато с неудоволствие поднасяше вилицата към устните си. Храната като че се увеличаваше в устата му. Сосът превърна в пихтия лапнатите картофи и той автоматично задъвка, само и само по-бързо да се отърве от тях.
– Нека прави каквото е решил.
Хюго Франкел изгледа строго съпругата си. Но и неговите очи зашариха към стола на Аксел срещу този на Ерик.
– Да, но си мислех, че може няколко дни да си остане у дома на спокойствие и тишина и да си почине.
– Той сам решава. Никой друг не може да реши какво ще прави Аксел освен самият той.
Гласът на Хюго беше изпълнен с гордост и Ерик усети как болка пронизва гърдите му. Понякога, когато майка му и баща му говореха за Аксел, му се струваше, че е невидим. Сякаш беше само сянка на очарователния, сияен Аксел, който винаги беше в центъра на вниманието, дори без да се старае. Насила сложи храна в устата си. Само да приключеше вечерята, и щеше да се прибере в стаята си и да чете. Четеше най-вече исторически книги. Имаше нещо в истинските факти, имена и години, което особено му харесваше. Не бяха променливи, човек можеше да ги научи и да разчита на тях.