Аксел никога не бе обичал да чете много. Въпреки това по някакъв смайващ начин успя да завърши училище с отлични оценки. Ерик също получаваше добри оценки, но трябваше да учи страшно много за тях. И никой не го тупаше по рамото, нито пък сияеше от гордост, докато го хвалеше пред приятели и познати. Никой не хвалеше Ерик.
Въпреки всичко не можеше да мисли с лошо за брат си. Понякога му се искаше да може, но в действителност обичаше Аксел. Повече от всеки друг. Той беше силен и смел и заслужаваше да го хвалят. А Ерик – не. Това бяха фактите – като в историческите книги. Също толкова верни, колкото и битката при Хейстингс през 1066 година. Не можеше да го оспори или да го промени – просто си беше така.
Ерик погледна чинията си. За негова изненада беше празна.
– Татко, може ли да стана от масата? – попита с надежда.
– Нахрани ли се вече? Е, явно си… Добре, върви, ние с майка ти ще поседим още малко.
Докато се качваше по стълбите към стаята си, Ерик чу гласовете на родителите си от трапезарията долу.
– Не мислиш ли, че Аксел поема прекалено големи рискове…
– Гертруд, трябва да спреш да се притесняваш толкова много за него. Той е на деветнайсет в крайна сметка… Трябва да сме щастливи, че имаме такъв…
Гласовете затихнаха, когато затвори вратата зад себе си. Ерик се метна на леглото и взе най-горната от книгите, която разказваше за Александър Велики. Той също бе действал смело. Точно като Аксел.
– ИМАМ ПРЕДВИД, че можеше да споменеш нещо. Почувствах се като идиот, когато Кристина ми съобщи, че ти и Карин сте на разходка.
– Да, ами… знам.
Патрик наведе глава. Часът, през който Кристина бе останала за следобедно кафе, бе изпълнен с намеци и погледи и тя едва бе затворила вратата след себе си, когато Ерика избухна.
– Значи, проблемът не е, че си излязъл на разходка с бившата си съпруга. Не съм особено ревнива и много добре го знаеш. Защо обаче нищо не ми каза? Ето това се чудя!
– Ами… разбирам те… – Патрик избягваше погледа на Ерика.
– Разбирал! Само това ли ще кажеш? Без повече обяснения? Мислех, че всичко можем да споделяме един с друг!
Ерика усети как започва да прекалява с упреците. Но натрупаните емоции от последните дни бяха намерили вентил, през който да излязат, и тя не можеше да се спре.
– Освен това смятах, че сме си поделили задачите – ти ще си в отпуск, а аз ще работя. Обаче не – през цялото време ме прекъсваш, постоянно влизаш в кабинета при мен, като че няма врата, а вчера имаше наглостта да излезеш за два часа и да ме оставиш да се грижа за Мая! Как си мислиш, че съм се справяла през цялото време, през което си бях вкъщи? Да не би, по дяволите, да си въобразяваш, че съм имала домашна прислужница, която да ме смени, когато ми се е искало да изляза да си свърша някоя работа, или която да ми каже къде са ръкавиците на Мая?
Ерика чу собствения си пронизителен глас и се зачуди наистина ли звучи така. Изведнъж спря и добави доста по-тихо:
– Съжалявам, нямах намерение… Знаеш ли, ще изляза да повървя малко. Трябва да изляза от къщата за известно време.
– Така ще е най-добре – отвърна Патрик с вид на костенурка, която предпазливо вади главата си от черупката, за да види дали брегът е чист. Изгледа я умолително. – И съжалявам, че нищо не ти казах…
– О, не ме гледай така – каза Ерика и леко се усмихна.
Бялото знаме бе вдигнато. Ядосваше се на себе си, че е избухнала така, но по-късно щяха да поговорят. Сега повече от всичко друго се нуждаеше от глътка въздух.
Тръгна бързо към града. Фелбака изглеждаше изумително пуст, когато си заминеха туристите след хаотичните летни месеци. Приличаше на всекидневна на сутринта след голям купон – остатъци от вино в чашите, скъсан банер в единия ъгъл, накривена парти шапчица на някой заспал на канапето гост. Всъщност Ерика предпочиташе тази част на годината. Летата бяха натоварващи и изтощителни. А сега на площад „Ингрид Бергман“ цареше спокойствие. Мария и Матс все още отваряха Централния павилион, но скоро щяха да го затворят и да се върнат към бизнеса си в Селен, както всяка година. Точно това обичаше толкова във Фелбака – всички промени бяха предвидими. Всяка година все едно и също, циклите винаги се повтаряха. Same procedure as last year.8
8 Същото като предната година (англ.). – Б. пр.
Ерика поздравяваше когото срещнеше. Мина покрай площада и пое нагоре по „Галербакен“. Познаваше лично или по физиономия почти всички, но ускоряваше крачка в момента, в който някой понечеше да спре и да я заговори. Днес не й се приказваше. Когато забързано подмина бензиностанцията и продължи право по „Дингелвеген“, изведнъж разбра накъде се е запътила. Подсъзнанието й отдавна бе взело решение каква ще бъде целта на разходката, още когато излезе от Селвик, но едва сега я разбра самата тя.