Ситуацията беше много неудобна и тя се замисли по какъв начин да продължи. Аксел й помогна да излезе от затруднението, като приятелски я подкани:
– Каза нещо за някакъв медал.
– Да – отвърна Ерика, благодарна, че той е поел командването. – Тази пролет открих един медал сред вещите на майка ми, нацистки медал. Не знаех откъде го е имала и ми стана любопитно. И понеже ми е известно, че брат ти…
Ерика сви рамене.
– Че би могъл да ти помогне?
– И аз не знам. Разговаряхме по телефона преди лятото, но след това имаше много за вършене и аз... ами, мислех си пак да се свържа се него, обаче... – Думите замряха на устата й.
– И сега се чудиш дали все още се намира тук?
Ерика кимна.
– Да, извини ме, звучи просто ужасно, че се притеснявам за това, когато… Майка ми не ми остави много и…
Тя пак се запъна. Наистина трябваше да се обади по телефона. Беше крайно несъобразително от нейна страна да дойде така без предупреждение.
– Разбирам те, и то много добре. Повярвай ми, отлично знам колко е важна връзката с миналото. Дори когато е съставена от неодушевени предмети. Ерик със сигурност също е разбирал. Като се замисля за всички неща, които колекционираше… За него те не бяха мъртви, напротив, бяха живи, разказваха историята, учеха ни на различни неща.
Аксел се загледа през прозорците и за миг сякаш се отнесе някъде много надалече. После пак извърна поглед към Ерика.
– Разбира се, че ще го потърся. Но ми разкажи първо малко за майка си. Каква беше тя? Как живя?
На Ерика въпросите й се сториха странни. Но очите му гледаха почти умолително и тя се опита да му отговори.
– Ами... каква беше майка ми. Ако трябва да съм честна, не знам. Мама беше възрастна, когато се родихме аз и сестра ми и... не знам... никога не сме имали особено добри отношения. А как е живяла? – Ерика се замисли. Беше объркана. Отчасти не разбираше въпроса, отчасти не знаеше какво да каже. Опита отново: – Беше й някак трудно. Да живее. Винаги съм възприемала мама като много сдържана, но не като... щастлива.
Ерика се зачуди как да обясни по-добре какво има предвид. Но това беше най-близко до истината. Действително не можеше да се сети някога да е виждала майка си щастлива.
– Съжалявам да го чуя.
Аксел отново извърна очи към прозореца, сякаш не смееше да я погледне.
Тя все още не можеше да разбере въпросите.
– Каква е била, когато ти си я познавал? – попита, като не можа да скрие нетърпението в гласа си.
Лицето на Аксел помръкна, когато се обърна към нея.
– Всъщност брат ми беше този, който общуваше с Елси, те бяха на една възраст. Бяха постоянно заедно – Ерик, Елси, Франс и Брита. Като четирилистна детелина.
Той се засмя с особен, невесел смях.
– Да, писала е за тях в дневниците, които открих. Брат ти познавам, но кои са Франс и Брита?
– Дневници? – Аксел трепна, но движението беше толкова кратко и така бързо изчезна, че Ерика си помисли, че й се е привидяло. – Франс Рингхолм и Брита… – Аксел щракна с пръсти. – Как ли беше фамилията на Брита?
Затърси из тъмните ъгълчета на паметта си, но не успя да намери информацията.
– Във всеки случай мисля, че все още живее във Фелбака. Има няколко дъщери – две или три, но са по-възрастни от теб, струва ми се. Ох, на върха на езика ми е, обаче… И без това сигурно е сменила името си, след като се е омъжила. Не, спомних си! Казваше се Йохансон и понеже се омъжи за Йохансон, нямаше промяна на името.
– Със сигурност ще успея да я намеря. Но не отговори на въпроса ми. Каква беше мама? Тогава?
Аксел помълча малко, после каза:
– Беше кротка, умислена. Но не мрачна и не както я описваш ти. Напротив, някаква тиха радост сякаш струеше от нея. Не беше като Брита.
Той се намръщи.
– А Брита каква е била?
– Никога не съм я харесвал. Така и не можах да разбера защо брат ми общува с такова… елементарно момиче. – Аксел поклати глава. – Но майка ти, тя беше съвсем различна. Докато Брита беше повърхностна и лигава, и постоянно се въртеше около Франс по начин… по начин, по който момичетата не се държаха тогава. Бяха други времена, нали разбираш.
Усмихна й се малко накриво и премигна.
– Ами този Франс?
Ерика се бе втренчила в Аксел с полуотворена уста, готова да попие всяка информация, която можеше да й даде за майка й. А колкото повече научаваше, толкова по-ясно й ставаше колко малко я е познавала.
– И общуването с него не одобрявах. Имаше буен характер, беше подъл и… не, не е човек, с когото да искаш да си близък. Нито тогава, нито сега.