– С какво се занимава в момента?
– Живее в Гребестад. Може да се каже, че двамата сме поели в коренно различни житейски посоки.
Гласът му беше сух и изпълнен с презрение.
– Какво искаш да кажеш?
– Това, че аз посветих живота си на борбата срещу нацизма, докато Франс би искал историята да се повтори, и то тук, на шведска земя.
– А каква е връзката с нацисткия медал, който намерих? – Ерика се наведе към Аксел, но той не отговори и някак се затвори в себе си, сякаш пред лицето му падна завеса.
После се изправи рязко.
– Точно така, медалът. Най-добре да отидем и да го потърсим.
Излезе от стаята и Ерика слисано го последва. Чудеше се какво е казала, че да го накара така да замълчи, но прецени, че не е подходящо да пита. Навън в коридора видя, че Аксел е застанал пред една врата, която не бе забелязала по-рано. Беше затворена и той стоеше с длан върху бравата.
– Най-добре сам да вляза – гласът му леко потрепери.
Ерика разбра коя стая е това – библиотеката, в която Ерик бе умрял.
– Можем да го вземем някой друг път – каза тя и се почувства виновна, че е притеснила Аксел в мъката му.
– Не, сега ще го вземем.
Той отвори вратата, влезе вътре и затвори след себе си. Ерика остана сама в коридора, заслушана в шумовете, които идваха от библиотеката. Стори й се, че чу как се отварят и затварят чекмеджета, но Аксел явно бързо намери каквото търсеше, защото след не повече от минута или две се появи отново.
– Ето го.
Подаде й медала с неразгадаемо изражение и Ерика го пое в протегнатата си ръка.
– Благодаря ти. Аз... – Обви медала с ръце, докато търсеше думи. – Благодаря – повтори и тръгна към вратата.
Когато пое по чакъления път пред къщата с медала в джоба, усети погледа на Аксел в гърба си. Помисли си дали да не се обърне, да се върне и да помоли за извинение, че му е досадила с тривиалните си проблеми, но чу да се затваря входната врата.
Фелбака, 1943 г.
– Не разбирам как може Пер Албин Хансон10 да е такъв страхливец!
10 Шведски министър-председател, заемал поста между 1932 и 1946 г. При неговото управление Швеция запазва неутралитета си по време на Втората световна война. – Б. пр.
Вилгот Рингхолм удари с юмрук по масата толкова силно, че декантерът с коняк подскочи. Беше казал на жена си да сервира вечерята и се чудеше защо се бави толкова много. Типично по женски, да се мотае така! Никой нищо не вършеше, освен ако той сам не се погрижеше.
– Бодил! – извика към кухнята, но за негово учудване отговор не последва.
Изтръска цигарата си и изкрещя още веднъж, този път с цяло гърло:
– Бодииил!
– Да не би да се е изгубила по пътя към кухнята? – изкиска се Егон Рудгрен, а Ялмар Бенгтсон се присъедини към смеха му.
Което още повече ядоса Вилгот. Жена му го караше да изглежда като глупак пред предполагаемия му партньор. Трябваше да направи нещо. Но тъкмо когато щеше да се изправи и да поеме нещата в свои ръце, съпругата му влезе през кухненската врата с препълнен поднос в ръце.
– Съжалявам, че се забавих – каза тя с наведени очи и постави подноса на масата пред тях. – Франс, би ли могъл...? – Кимна умолително към кухнята, но Вилгот я прекъсна, преди да е продължила.
– Франс няма да се мотае из кухнята и да върши женска работа. Той е голям мъж и е редно да седи при нас и да започне да учи едно-друго.
Вилгот намигна на сина си, който изправи рамене в креслото срещу него. За първи път му бе позволено да остане толкова дълго по време на бизнес вечерите на баща му. Досега винаги се извиняваше веднага след десерта и отиваше в своята стая на долния етаж. Но днес баща му бе настоял да остане при тях. Такава гордост изпълни гърдите му, че му се стори, че копчетата на ризата му всеки момент ще се разхвърчат във всички посоки. А вечерта тепърва щеше да става още по-добра.
– А ти няма ли да пробваш няколко глътки коняк? Какво ще кажете? Навърши тринайсет години тази седмица, не е ли време момчето да опита първия си коняк?
– Чак сега ли? – засмя се Ялмар. – Не му ли е минало времето? Моите момчета опитаха за първи път на единайсет и мога да кажа, че им се отрази добре.
– Вилгот, наистина ли смяташ… – Бодил изгледа колебливо мъжа си, когато той демонстративно сипа щедра доза коняк в една чаша и я подаде на сина си, който силно се разкашля след първата глътка.
– Така, така, спокойно, момче, трябва да се отпива на малки глътки, не наведнъж.