Ерика преглътна унижението и бързо отиде във всекидневната за голямото духане на свещите. Мая се съсредоточи колкото можа в опита си да изгаси единствената свещ, но успя само да наплюе тортата. Патрик тайничко й помогна, след което всички тържествено изпяха песен за рожденичката. Ерика срещна погледа на Патрик над русата глава на Мая. Бучка заседна в гърлото й, като видя, че Патрик също много се е развълнувал. Една година. Малкото им бебе ставаше на една годинка. Малкото им момиченце, което тичаше наоколо, пляскаше с ръчички, когато чуеше мелодията на „Сънчо“, хранеше се само, раздаваше най-сладките целувки на Северна Европа и обичаше целия свят. Ерика се усмихна на Патрик. Той също й се усмихна. В този миг животът беше съвършен.
Мелберг въздъхна дълбоко. Имаше този навик. Отново въздъхна. Неблагополучията от миналата пролет все още му действаха потискащо. Но не беше учуден. Позволил си бе да изгуби контрол, просто да бъде, просто да чувства. А това не остава ненаказано. Трябваше да го знае. Всъщност можеше да се каже, че си е заслужил полученото. Спокойно би го нарекъл съществен урок. Е, научил си бе урока, а не беше човек, който допуска една и съща грешка два пъти – това поне знаеше със сигурност.
– Бертил? – прозвуча строгият глас на Аника от рецепцията.
Бертил Мелберг повдигна със заучен и изискан жест косата, която падаше на челото му и стърчеше инатливо. Не бяха много жените, на които позволяваше да му заповядват, но Аника Янсон спадаше към тази специална група. С течение на годините бе започнал пряко волята си да я уважава и не се сещаше за нито една друга жена, за която да може да каже същото. Гафът с жената, дошла да работи в управлението предната пролет, го бе доказал. И сега щеше да се появи някоя нова. Сякаш бе толкова трудно да се намери мъж в униформа. Вместо това решиха да назначат момиче на мястото на Ернст Лундгрен. Да, много жалко.
Кучешки лай от рецепцията го накара да смръщи вежди. Да не би Аника да е довела едно от кучетата си? Много добре знаеше какво му е мнението за песовете.
Само че не някой от лабрадорите на Аника беше тук, а проскубано псе с неопределени цвят и порода. Държеше го на каишка дребна тъмнокоса жена.
– Намерих го отпред – каза тя с подчертано стокхолмско произношение.
– Аха, и какво прави сега вътре? – отговори начумерено Бертил и се обърна, за да се върне в кабинета си.
– Това е Паула Моралес – побърза да се намеси Аника и Бертил отново се обърна.
По дяволите! Името на момичето, което трябваше да се появи днес, звучеше съвсем като испанско. За бога, колко беше дребна. Дребна и слаба. Обаче погледът, който му хвърли, изразяваше всичко друго, но не и слабост. Подаде му ръка.
– Приятно ми е да се запознаем. А кучето се мотаеше отпред. Като гледам в какво състояние е, едва ли принадлежи на някого. Във всеки случай, не и на човек, способен да се грижи за него.
Тонът й беше сериозен и Бертил се зачуди за какво намеква. Каза сговорчиво:
– Добре, остави го някъде там.
– Тук няма място за намерени кучета. Аника вече ме осветли по въпроса.
– Няма ли? – каза Мелберг.
Аника кимна утвърдително.
– Така е, обаче… Можеш да го вземеш със себе си – каза той и се опита да прогони кучето, което в момента се галеше в десния му крак.
– Не става. Вкъщи имаме вече едно куче. Тя не обича компания – отговори Паула спокойно, със същия твърд поглед.
– А ти, Аника, дали… ще се разбира добре с твоите кучета? – каза Мелберг с още по-смирен тон.
Защо трябваше вечно да се занимава с такива дреболии? За бога, та той беше началникът на това място!
Но Аника поклати енергично глава.
– Те са свикнали само едно с друго. Няма да се получи с него.
– Можеш ти да го вземеш – каза Паула и му подаде каишката.
В удивлението си от наглостта й Мелберг, без да се усети, пое каишката, а кучето се притисна още по-силно към крака му и заскимтя.
– Виж, харесва те.
– Но аз не мога… Аз не…
Мелберг започна да заеква, почувствал се изведнъж неспособен да построи цяло изречение.
– Ти нямаш други животни – каза Аника, – а аз ще поразпитам наоколо дали някой не го е изгубил. Ако не открием никого, ще се опитаме да намерим човек, който би искал да се грижи за него. Не можем отново да го изхвърлим на улицата, току-виж, някоя кола го прегазила.
Противно на волята си Мелберг усети как се поддава на увещанията на Аника. Погледна към кучето. То също го гледаше. Погледът му беше влажен и умолителен.
– Добре, добре, по дяволите, ще взема проклетото куче, след като е въпрос на живот и смърт. Но само за няколко дни – рече и размаха пръст към Аника, която изглеждаше облекчена.