– Да, точно така работим – отговори му Йоста с убийствено сериозна физиономия, докато вътрешно умираше от смях.
Да вкарат всички отпечатъци в компютъра. Да бе, как не.
Извади приспособлението, което му трябваше, за да вземе отпечатъците: кутийка с мастило и картонче с десет отделения, в които внимателно положи пръстите на момчето един след друг.
– Ето, готово – изрече с облекчение, когато най-сетне приключи.
– Какво правите после с тях, сканирате ли ги? – попита нетърпеливо Адам.
– Естествено, че ги сканираме – отговори Йоста, – а след това ги въвеждаме в базата данни, за която ти спомена. Имаме отпечатъците на всички жители на Швеция над осемнайсет години. И на част от чужденците също. Нали знаеш, чрез Интерпол и т.н. Свързани сме с тях, с Интерпол де, чрез директна връзка. И с ФБР и ЦРУ.
– Якоо! – Адам го гледаше с възхищение.
Йоста се смя с глас през целия път обратно до Танумсхеде.
Нареждаше масата много старателно. Сложи жълтата покривка, която Брита толкова много обичаше, белия сервиз с релефните фигури, свещника, който бяха получили като сватбен подарък. И малко цветя в една ваза. Независимо от сезона Брита много държеше на цветята. В магазина за цветя я познаваха, или по-скоро – бяха я познавали преди време. Вече Херман ходеше там, възможно най-често. Искаше му се всичко да е както обикновено – може би ако всичко около нея останеше непроменено, спускането по спиралата надолу щеше поне да се забави.
Най-тежко бе в началото, преди да научат диагнозата. Брита винаги бе толкова подредена и никой не разбираше как така изведнъж не може да си намери ключовете за колата, или защо нарича внуците си с грешни имена, защо не си спомня телефонните номера на приятелки, които е познавала почти през целия си живот. Отдаваха всичко на умората и напрежението. Брита започна да пие всякакви витамини и сиропи, понеже смяташе, че страда от липса на някакви хранителни вещества. Но накрая вече не можеха да си затворят очите пред фактите – нещо не беше наред.
Когато научиха диагнозата, и двамата дълго време не бяха в състояние да продумат. След което Брита изхлипа – само тогава, само веднъж – и здраво стисна ръката му. Херман й отговори със същото. И двамата разбираха какво означава това. Животът, на който се бяха радвали в продължение на петдесет и пет години, щеше драстично да се промени. Бавно и постепенно болестта щеше да унищожава мозъка й и да й отнема всичко – паметта й, личността й. Пред двамата бе зейнала огромна и бездънна пропаст.
Оттогава бе изминала година. Добрите периоди ставаха все по-малко и по-малко. Ръцете на Херман се разтрепериха, когато се опита да сгъне салфетките по начина, по който Брита винаги ги бе сгъвала. Тя умееше да ги превръща във ветрила, но той така и не успя да се научи, независимо че толкова често я бе гледал как го прави. След четвъртия опит ядът и безсилието си проправиха път и той накъса салфетката на малки парченца. Дребните късчета нападаха върху чинията. Херман седна на стола и опита да се вземе в ръце. Изтри една сълза, която се бе появила в ъгълчето на окото му.
Бяха живели петдесет и пет години заедно. Добри години бяха, щастливи. Естествено, имаше възходи и падения, като във всеки брак. Но основата остана здрава. Двамата с Брита бяха отраснали заедно. И съзрели заедно. Когато се роди Ана-Грета, изпита нечувана гордост. Преди това на моменти Брита му се бе струвала повърхностна и наивна, длъжен бе да си признае. Но от деня, в който взе за първи път Ана-Грета в ръце, тя стана друг човек. Като че придоби някаква дълбочина, която й бе липсвала, докато не бе станала майка. Родиха им се три дъщери. Три благословени дъщери, а той бе обиквал съпругата си все повече с всяко дете.
Херман усети ръка върху рамото си.
– Тате? Как си? Не отговори, когато почуках, така че направо влязох.
Той бързо избърса очите си и се опита да се усмихне, когато видя угриженото лице на най-голямата си дъщеря, но не успя да я заблуди. Тя го обгърна с ръце и опря лицето си в неговото.
– Много ли е тежко днес, татко?
Той кимна и за кратко си позволи да се отпусне като дете в прегръдката на дъщеря си. Добре я бяха възпитали, той и Брита. Ана-Грета бе топла и грижовна, а и любвеобилна баба на двама от правнуците им. Понякога Херман не можеше да повярва, че тази петдесетгодишна сивокоса жена бе тяхната дъщеря, която бе търчала из къщата и го бе въртяла на малкото си пръстче.