12 Става дума за „Пълен хладилник със Стефан и Кристер“ – шведски комедиен сериал от 1998 г. – Б. пр.
– Бертил, колко се радвам, че дойде! Влизай, тъкмо започваме!
И още преди да успее да отговори, Рита го улови за ръката и го вкара в спортната зала. От един касетофон на пода гърмеше латиноамериканска музика и четири вече оформени двойки го изгледаха любопитно, когато влезе. Еднакъв брой мъже и жени, при това всичките хубави, смаяно отбеляза Мелберг и представата му как ще бъде разкъсан от обезумели кучки като парче месо бързо избледня.
– Ще танцуваш с мен, ще ми помагаш да показвам на останалите какво да правят – каза Рита и уверено го поведе към средата на дансинга.
Застана срещу него, улови едната му ръка, а другата постави върху талията си. На Мелберг му се наложи да се пребори с желанието да сграбчи прекрасното й налято тяло. Въобще не разбираше мъжете, които искаха да усещат кокали под дланите си.
– Бертил, съсредоточи се – каза му строго Рита и се обърна към другите двойки. – Следете какво правим двамата с Бертил. За дамите: десният крак напред, отпуснете тежестта върху левия крак, после дръпнете дес-ния назад. За господата е същото, но обратно: левият крак напред, тежестта върху десния, с левия назад. Ще упражняваме стъпката, докато свикнете.
Отначало Мелберг не успя да разбере какво има предвид тя, а и мозъкът му явно бе решил да изтрие основополагащата информация за това кой крак е левият и кой е десният. Обаче Рита беше добър учител. С уверени движения водеше краката му напред и назад и след известно време той усети как за своя най-голяма радост започва да разбира за какво става дума.
– А сега… започваме да движим и бедрата! – Рита изгледа изпитателно учениците си. – Вие, шведите, сте много сковани. А салсата е движение, гъвкавост, мекота.
Тя показа какво има предвид, като залюля ханша си така, сякаш се носеше напред и назад. Мелберг гледаше като замаян как се движи тялото й. Когато тя го правеше, изглеждаше много лесно. Опита се да имитира движенията й, като междувременно движеше и краката си по схемата, която мислеше, че е успял да запамети. Обаче нищо не излизаше. Чувстваше ханша си съвсем вдървен и опитите му да координира движенията му с тези на краката доведоха до пълно късо съединение. Спря на място с измъчена физиономия. И за да се влошат нещата още повече, косата му реши да падне над лявото му ухо. Оправя я набързо с надеждата, че никой не е забелязал инцидента. Леко ухилване от една от другите двойки попари надеждите му.
– Знам, че е трудно, нужна е практика, Бертил – окуражи го Рита и го накара да опита отново. – Вслушай се в музиката, Бертил, чуй я. Така и тялото ти ще започне да я следва. И не гледай в краката си, а в мен. В салсата трябва винаги да гледаш жената в очите. Това е танц на любовта, танц на страстта.
Тя впери поглед в очите му и той успя до устои на желанието си да следи стъпалата й. В началото изобщо не се получи. Но след известно време, воден леко от Рита, усети някаква промяна. Сякаш тялото му едва сега истински почувства музиката. Бедрата му започнаха да се движат меко и гъвкаво. Вгледа се още по-дълбоко в очите на Рита. И докато латиноамериканските ритми гърмяха, усети как пропада в тях.
Кристиансан, 1943 г.
В действителност Аксел нито обичаше да поема рискове, нито беше особено смел. Разбира се, че се страхуваше. Иначе би бил пълен глупак. Това просто бе нещо, което трябваше да направи. Не можеше просто да седи и да гледа как злото завзема света, без да реагира.
Бе застанал на парапета и се наслаждаваше на вятъра, който го биеше в лицето. Обичаше вкуса на солената вода. Всъщност винаги бе завиждал на рибарите, на мъжете, които от ранно утро до късна вечер бяха навън, в морето, оставяйки рибите да водят лодките им. Аксел знаеше, че ще му се подиг-рават, ако спомене на някой от тях, че той, синът на доктора, който щеше да продължава да учи и да стане образован и изискан човек, им завижда. За мазолите по ръцете, за миризмата на риба, която винаги се носеше от дрехите им, дори за това, че не бяха сигурни дали ще се завърнат всеки път когато потеглят в открито море. Щяха да си помислят, че е абсурдно и самонадеяно от негова страна да си пожелава живота, който водеха те. Никога нямаше да го разберат. А той усещаше с всяка фибра на тялото си, че именно това бе животът, за който е създаден. Наистина, много бе начетен, но у дома, сред книгите, никога не се чувстваше така, както когато беше на люлеещата се корабна палуба, с вятъра, който развяваше косите му, и с миризмата на риба в ноздрите.