– Разбира се, че има как да стане. Можете да я оставите тук с мен – чуха Аника да казва от вратата.
Тя изгледа Патрик с надежда, усмихна се на Мая и веднага бе възнаградена с усмивка в замяна. Понеже нямаше собствени деца, Аника беше щастлива, когато се появеше възможност да заеме нечие.
– Хм... – поколеба се Патрик.
– Не смяташ, че мога да се справя? – попита Аника и скръсти ръце, преструвайки се на обидена.
– Не е това – каза Патрик все още колебливо. Но любопитството му надделя и той кимна. – Добре, така ще направим. Ще се помотаем заедно, но само малко, така че да се върна преди обяд. А ти ми се обади, ако имате някакви проблеми. Мая трябва да яде към десет и половина. Все още предпочита пюрета, но мисля, че имам един буркан със сос за месо, който можеш да притоплиш в микровълновата, обикновено се уморява след хранене, трябва само да я сложиш в количката и малко да я полюлееш, и не забравяй памперса и плюшеното мече, него го гушка, когато заспива, и…
– Стига, стига! – Аника вдигна ръце със смях. – Всичко ще е наред, не се притеснявай. Ще се постарая да не умре от глад, а и с дрямката ще се справим.
– Благодаря, Аника – каза Патрик. После клекна до дъщеря си и погали русата й коса. – Тате излиза за малко, но ти ще останеш тук с Аника. Става ли?
Мая го погледна за миг с широко отворени очи, но после отново задърпа миглите на куклата. Леко засегнат, Патрик се изправи и каза:
– Е, виждате колко съм незаменим. Забавлявайте се.
Прегърна Аника и след това тръгна към гаража. Изпита истинска радост, като седна зад волана на полицейската кола, докато Мартин се качваше на седалката до шофьора. Паула се настани на задната седалка. Държеше в ръка плик с адреса на Виола. Патрик изкара колата от гаража на заден ход и се отправи към Фелбака. Едва устоя на силното желание да си затананика.
Аксел бавно остави телефона. Изведнъж всичко му се стори толкова нереално. Сякаш все още лежеше в леглото и сънуваше. Къщата беше толкова празна без Ерик. Винаги внимаваха да не нарушават пространството на другия, да се хранят по различно време и да стоят повече в своята част на къщата, без да се намесват в личния живот на другия. Понякога минаваха няколко дни, без да разменят и дума. Но това не значеше, че не са близки. Бяха близки. Някога. Сега друг вид мълчание изпълваше къщата. Тишината не беше същата, както когато Ерик четеше в библиотеката. Тогава винаги можеха да нарушат мълчанието си, като си поговорят. Стига да пожелаеха. Сегашната тишина бе всеобхватна и безкрайна.
Ерик никога не бе водил Виола вкъщи. Нито пък говореше за нея. Аксел влизаше в контакт с приятелката на брат си само ако се случеше да вдигне телефона, когато тя звънеше. След нейните обаждания Ерик обикновено изчезваше за няколко дни. Опаковаше в малка чанта само най-необходимото, казваше кратко сбогом и заминаваше. Понякога Аксел ревнуваше. Той така и не бе успял да създаде трайна връзка. Имаше жени, разбира се, но те никога не се задържаха за дълго време. Вината беше негова, не тяхна. Любовта не можеше да се конкурира с другата му, всепоглъщаща страст. През годините работата му се бе превърнала във взискателна любовница, която не оставяше пространство за нищо друго. Тя беше неговият живот, неговата същност, най-съкровеното му ядро. Кога се бе случило това, и той не знаеше. Впрочем, не е вярно, знаеше.
В тихата къща Аксел седна на тапицирания стол до бюрото. И за първи път след смъртта на брат си се разплака.
Ерика се наслаждаваше на тишината в къщата. Можеше дори да остави вратата на кабинета си отворена, без да бъде прекъсвана от външни шумове. Качи краката си на бюрото и се замисли за разговора, който бе провела с брата на Ерик Франкел. Той отвори някаква вратичка в нея, породи огромно, ненаситно любопитство за онези аспекти от живота на майка й, за които не знаеше нищо и за чието съществуване дори не подозираше. Усещаше, че Аксел Франкел бе казал само малка част от това, което знаеше за майка й. Но защо би скрил нещо от нея? Какво имаше в живота на Елси, за което той не желаеше да й разкаже? Ерика посегна към дневниците и започна да чете от там, където бе спряла преди няколко дни. Но в тях нямаше нищо, което да подсказва какво може да е предизвикало странния тон в гласа на Аксел, когато разговаряха за майка й.
Ерика продължи да чете, търсеше по страниците нещо необичайно, нещо, което да й помогне да се отърси от чувството си за дискомфорт. Но едва на последните страници на третия дневник най-сетне откри това, което най-вероятно имаше връзка с Аксел.