Изведнъж разбра какво трябва да направи. Свали краката си от бюрото, взе дневниците и внимателно ги прибра в чантата си. Отвори входната врата, за да провери температурата, сложи си леко яке и тръгна с бързи крачки.
Изкачи се по стръмните стълби към „Badis“, като се спря на върха, изпотена от усилието. Старият ресторант изглеждаше пуст и изоставен сега, когато лятната треска бе отминала. Впрочем през последните няколко години заведението все повече губеше популярност и дори в разгара на лятото рядко се пълнеше с клиенти. За съжаление. Защото отличното му местоположение на хълма предлагаше изглед към целия архипелаг на Фелбака. Но сградата се рушеше и щяха да са необходими значителни инвестиции, за да може „Badis“ да възвърне старата си слава.
Къщата, която й трябваше, се намираше малко встрани от заведението и Ерика се надяваше, че лицето, което търси, си е у дома.
Две живи очи я изгледаха, когато вратата се отвори.
– Да? – каза жената, която стоеше в антрето и наб-людаваше дошлата с любопитство.
– Казвам се Ерика Фалк. – Ерика се поколеба за миг. – Дъщерята на Елси Мострьом.
Нещо проблесна в очите на Брита. За момент тя просто продължи да стои там, без да помръдва и без да каже нито дума. После изведнъж се усмихна и се отдръпна.
– Да, разбира се. Дъщерята на Елси. Сега виждам. Влез.
Ерика влезе и се огледа с любопитство. Къщата беше светла и приятна, с десетки снимки по стените – на деца и внуци, може би дори на няколко правнуци.
– Това е целият клан – усмихна се Брита, сочейки към снимките.
– Колко деца имате, госпожо? – попита Ерика, докато ги разглеждаше.
– Три дъщери. И за бога, не ме наричай „госпожо“. Това ме кара да се чувствам толкова стара. Не че съм особено млада. Но няма причина човек да трябва да се чувства стар. Възрастта е просто цифра в края на краищата.
– Съвсем вярно – засмя се Ерика.
Възрастната дама й харесваше.
– Ела и седни – каза Брита, докосвайки леко лакътя на Ерика.
След като свали обувките и якето си, Ерика я последва в хола.
– Имате такъв хубав дом.
– Живеем тук от петдесет и пет години – каза Брита. Лицето й изглеждаше нежно и слънчево, когато се усмихваше. Тя седна на дивана с тапицерия на големи цветя и потупа възглавницата до себе си. – Седни тук, така ще можем да си поприказваме. Толкова е хубаво да се запознаем. Елси и аз... ние прекарвахме много време заедно, когато бяхме млади.
За миг на Ерика й се стори, че чува същия странен тон в гласа на Брита, който се бе прокраднал в този на Аксел, когато бе говорил за майка й, но в следващата секунда той беше изчезнал и Брита отново мило й се усмихна.
– Открих някои неща, които майка ми е оставила, докато разчиствах тавана, и... ами те предизвикаха любопитството ми. Аз наистина не знам много за миналото на майка ми. Например, откъде се познавахте вие двете?
– Бяхме съученички. Винаги седяхме една до друга, още от първия ни ден в училище, и така си и остана.
– И сте били също приятели с Ерик и Аксел?
– По-скоро с Ерик, отколкото с Аксел. Братът на Ерик беше няколко години по-голям и сигурно ни е смятал за досадни деца. Но беше ужасно красиво момче този Аксел.
– Да, и аз така чух – засмя се Ерика. – Между другото, той все още е красив.
– Склонна съм да се съглася с теб, но не казвай на мъжа ми – прошепна Брита мелодраматично.
– Няма, обещавам. – Ерика харесваше все повече старата приятелка на майка си. – А какво ще ми разкажеш за Франс? От това, което разбирам, Франс Рингхолм също е бил част от групата. Така ли е?
Брита се вцепени.
– Франс? Да, да, Франс също беше в нашата група.
– Май не си била особено запалена по него.
– Да не съм била запалена по него? О, напротив. Бях ужасно влюбена в него. Но не беше взаимно. Той имаше очи само за... за друга.
– Така ли? За кого? – попита Ерика и си помисли, че знае отговора.
– За майка ти. Той я следваше като кученце. Не че имаше полза. Елси никога не би си паднала по някой като Франс. Само една глупава гъска като мен би допуснала тази грешка. По онова време ме интересуваше само външният вид на момчетата. А Франс определено беше красив. По онзи опасен начин, който привлича момичетата, но ги ужасява, когато пораснат.
– О, за това не знам – каза Ерика. – Опасните мъже изглеждат примамливи дори за по-възрастните жени.
– Вероятно си права – отвърна Брита, загледана през прозореца. – Но за мой късмет аз надраснах този етап. Надраснах увлечението си по Франс. Той... той не е от хората, които искам в живота си. Не е като моя Херман.