– Не се ли съдите прекалено строго? Не ми приличате на глупава гъска.
– Не, сега не. Но мога да си го призная – бях, докато не се запознах с Херман и не се роди първото ми дете... Не, не бях добро момиче.
Откровеността на Брита изненада Ерика. Доста сурово мнение имаше за себе си.
– Ами Ерик? Какъв беше той?
Брита отново се загледа през прозореца и като че ли обмисляше как да отговори. После изражението й се смекчи.
– Ерик беше малък старец дори като дете. Не искам да кажа нищо лошо. Той просто изглеждаше стар за възрастта си. Разсъждаваше като възрастен. Винаги всичко обмисляше. И четеше. Носът му беше винаги забит в една или друга книга. Франс често го дразнеше по този повод. Но Ерик вероятно се чувстваше малко странно заради брат си.
– Разбирам, че Аксел е бил много популярен.
– Аксел беше герой. И човекът, който му се възхищаваше най-много, беше Ерик. Той целуваше земята, по която ходеше брат му. В очите на Ерик Аксел никога не можеше да направи нищо лошо. – Брита потупа Ерика по крака, а след това се изправи рязко. – Знаеш ли какво? Отивам да направя кафе. Дъщерята на Елси. Колко хубаво. Толкова е хубаво.
Ерика си остана на мястото, когато Брита изчезна в кухнята. Чу потракване на порцелан и шум от течаща вода. После изведнъж всичко утихна. Ерика чакаше спокойно, седнала на дивана, и се наслаждаваше на гледката, която се разстилаше пред нея. Но след още няколко минути тишина й замириса на изгоряло.
– Брита? – извика тя. – Наред ли е всичко?
Не последва отговор. Ерика стана и отиде да потърси домакинята.
Брита седеше на масата в кухнята, загледана в пространството. Една от плочите на печката беше нажежена до огнено червено. Поставената отгоре й празна кана за кафе бе започнала да пуши. Ерика се втурна да дръпне каната от печката и изгори ръката си.
– По дяволите! – извика тя и за да успокои болката, постави ръката си под течаща вода.
После се обърна към Брита и каза нежно:
– Брита?
Ерика за миг помисли, че възрастната жена е получила някакъв припадък, но Брита се обърна към нея и каза:
– Най-сетне мина да ме видиш, Елси.
Ерика я изгледа озадачено.
– Брита, аз съм Ерика, дъщерята на Елси.
Думите, изглежда, не направиха впечатление на старата жена.
– О, Елси – каза тя, – от толкова дълго време искам да говоря с теб, за да ти обясня. Но просто не можех да...
– Не си могла да обясниш…? За какво искаше да говориш с Елси?
Ерика седна срещу Брита, сърцето й биеше учестено. За първи път й се стори, че е на път да разкрие тайната, която и Ерик, и Аксел се бяха опитали да скрият от нея.
Но Брита просто я погледна объркано. Потискайки желанието си да я разтърси, за да я принуди да каже каквото беше на върха на езика й, Ерика повтори въпроса:
– Какво не си могла да обясниш? Нещо за майка ми? Какво?
Брита махна с ръка пренебрежително, но след това се наведе над масата и тихо изсъска:
– Исках да говоря с теб. Но старите кости. Трябва. Почивай в мир. Никаква полза... Ерик каза, че... незнаен войн...
Гласът й се превърна в шепот и тя отново се загледа в празното.
– Какви кости? Какво искаш да кажеш? Какво е казал Ерик?
Без да си дава сметка, Ерика бе повишила тон. В тишината на кухнята гласът й звучеше почти като писък. Брита запуши с ръце ушите си и започна да бърбори нещо несвързано, както правят децата, когато не искат да слушат някой, който им се кара.
– Какво става тук? Коя си ти?
Гневен мъжки глас зад Ерика я накара да се завърти, както седеше на кухненския стол. Висок мъж с посивяла коса и плешиво теме се бе появил на вратата, стиснал две торбички с хранителни стоки. Ерика се досети, че това е Херман, и се изправи.
– Съжалявам, аз... Казвам се Ерика Фалк. Брита е познавала майка ми, когато са били млади, и аз просто исках да й задам няколко въпроса. Изглеждаха достатъчно безобидни на пръв поглед... но след това... Беше включила печката.
Ерика си даваше сметка, че говори несвързано, но нищо в ситуацията не изглеждаше смислено. Зад нея детският брътвеж на Брита продължаваше с неотслабваща сила.
– Съпругата ми има Алцхаймер – каза Херман и остави торбите.
Като чу тъгата в гласа му, Ерика изпита чувство за вина. Алцхаймер – би трябвало и сама да се досети предвид бързото преминаване от ясно съзнание към пълно объркване. Беше чела някъде, че мозъците на пациенти с болестта на Алцхаймер се намират в нещо като гранична зона, където накрая остава само мъгла.
Херман се приближи до съпругата си и нежно отстрани ръцете й от ушите.
– Брита, скъпа. Аз просто трябваше да отида да напазарувам. Върнах се. Шт, всичко е наред, всичко е наред. – Той я залюля в прегръдката си и постепенно бърборенето спря. Погледна към Ерика. – Ще е най-добре, ако сега си тръгнеш. И бих предпочел да не се връщаш.