– Но жена ви спомена нещо за... Искам да знам... – Ерика се запъна, опитвайки се да открие правилните думи, но Херман само я погледна и каза твърдо:
– Не се връщай.
Чувствайки се като натрапник, Ерика се измъкна от къщата. Зад себе си чу Херман да говори с успокояващ тон на жена си. Но в главата й все още отекваха обърканите думи на Брита за старите кости. Какво можеха да означават те?
Мушкатата бяха необичайно красиви това лято. Виола минаваше покрай саксиите и с любов скубеше изсъхналите листа. Беше необходимо, ако искаше да останат красиви. Мушкатата й бяха наистина великолепни. Всяка година тя взимаше резници от вече прихванатите растения и внимателно ги засаждаше в малки саксии. Веднага щом пораснеха достатъчно, ги прехвърляше в по-големи саксии. Любимият й вид беше мушкатото, което растеше в района на Морбака. Нищо не можеше да се сравни с красотата му. Имаше нещо в комбинацията от ефирни розови цветове и леко тромави и рошави стъбла, което не можеше да се обясни с думи. Но и обикновеното розово мушкато също беше прекрасно.
Имаше много почитатели на мушкатата. Откакто синът й я въведе в чудния свят на интернет, тя стана член на три различни форума за мушката и се абонира за четири бюлетина. Но най-голяма радост й доставяше размяната на имейли с Ласе Анрел. Ако имаше някой, който да обича мушката повече от нея, това беше той. Бяха започнали да си пишат, откакто тя присъства на едно от представянията на книгата му за това растение. Онази вечер тя му зададе много въпроси. Двамата някак се харесаха и тя чакаше с нетърпение писмата, които редовно получаваше в пощенската си кутия. Ерик често я подкачаше, като казваше, че сигурно има връзка с Ласе Анрел зад гърба му, както и че всички приказки за мушката са просто код за далеч по-любовни занимания… Особено го очароваше словосъчетанието „розово мушкато“ и дори беше започнал да я нарича така... Виола се изчерви при мисълта, но руменината бързо изчезна от лицето й, за да бъде заменена от сълзи. За хиляден път през последните няколко дни си даде сметка, че Ерик вече го няма.
Мушкатата нетърпеливо попиваха водата, докато тя внимателно наля по малко във всяка чиния. Беше важно да не се преполиват. Почвата трябваше добре да изсъхне между две поливания. Това в много отношения бе подходяща метафора за връзката й с Ерик. Когато се срещнаха, почвата им бе почти изсъхнала и двамата се бояха да не преполеят малкото, с което разполагаха. Затова продължиха да живеят отделно, всеки да води собствения си живот и се виждаха само когато и двамата имаха желание. Още в началото си обещаха, че връзката им ще бъде изпълнена с радост, че няма да бъде натоварвана с тривиалните грижи на всекидневието и ще се състои само от взаимна размяна на нежност, любов, хубави разговори и каквото им подскаже сърцето.
Чула почукването на вратата, Виола остави лейката и избърса сълзите с ръкава на блузата си. Пое си дълбоко дъх, хвърли един последен поглед към мушкатата, за да почерпи от тях сили, и отиде да отвори вратата.
Фелбака, 1943 г.
– Брита, успокой се. Какво се е случило? Да не би отново да е пиян?
Елси седна на леглото и погали успокоително приятелката си по гърба. Брита кимна. Опита се да каже нещо, но от устата й излезе само ридание. Елси я притегли към себе си, все още галейки я по гърба.
– Шт... Скоро ще можеш да се изнесеш. Ще си намериш работа някъде и ще се измъкнеш от онзи ужас вкъщи.
– Аз… аз никога няма да се върна! – изхлипа Брита, облегната на гърдите на приятелката си.
Елси усещаше как се мокри блузата й от сълзите на Брита, но не я беше грижа.
– Отново ли би майка ти?
Брита кимна.
– Удари я по лицето. След това не видях нищо повече, избягах. О, само да бях момче, щях да го удрям, докато целият посинее!
– Ако беше момче, това хубаво лице щеше да отиде нахалост.
Елси се засмя, докато прегръщаше Брита.
Познаваше приятелката си достатъчно добре, за да е наясно, че малко ласкателство винаги може да оправи настроението й.
– Мм… – Плачът на Брита утихна. – Но се притеснявам за братята и сестрите си.
– Нищо не можеш да направиш за тях.
Елси си представи тримата по-малки братя и сес-три на Брита. Гърлото й се стегна от гняв, когато си помисли за това, което жалкият им баща Торд причиняваше на семейството си. Всички във Фелбака знаеха за злия му нрав и как по няколко пъти в седмицата пребиваше нещастната си съпруга Рут – уплашено създание, което се опитваше със забрадка да прикрие синините по ръцете и лицето си, ако й се наложеше да излезе след побой. Понякога Торд си го изкарваше и на децата, но това обикновено се случваше на двамата по-малки братя на Брита. Тя и по-малката й сестра засега се разминаваха с пердаха.