– Искам да умре. Да падне в морето и да се удави, докато е пиян – прошепна Брита.
– Тихо, не бива да говориш такива неща, Брита – притисна я още по-силно към себе си Елси. – Нито да ги мислиш дори за секунда. С помощта на Бог нещата ще си дойдат на мястото. Не извършвай грях, като пожелаваш смъртта на баща си.
– Бог? – каза Брита горчиво. – Той не е намерил пътя към нашата къща. А майка седи у дома всяка неделя и се моли. Не че има някаква полза. Лесно ти е да говориш за Бог. Родителите ти са толкова добри, а и нямаш братя или сестри, за които да се налага да се грижиш.
Брита не успя да скрие горчивината в гласа си.
Елси пусна приятелката си и каза с малко по-остър тон:
– Недей така, и при нас не е толкова леко. Мама се тревожи толкова много за баща ми, че от ден на ден се топи. След потапянето на „Йокерьо“ си мис-ли, че всяко негово пътуване с лодката ще му бъде последно. Понякога я заварвам да стои до прозореца, втренчена в морето, все едно го моли да върне татко у дома.
– Е, не мисля, че е същото.
Брита подсмъркна жално.
– Разбира се, че не е същото. Просто исках да кажа... О, остави.
Елси знаеше, че е безполезно да продължава разговора. Обичаше приятелката си заради всичко добро, което знаеше, че се крие в нея, но понякога то сякаш напълно изчезваше под огромния й егоцентризъм и неумението й да схваща чуждите проблеми.
В този момент чуха, че някой се качва по стълбите. Брита веднага седна и започна припряно да бърше сълзите от лицето си.
– Имаш гости – каза Хилма.
Зад нея на стълбите се появиха Франс и Ерик.
– Здрасти!
Елси забеляза, че майка й не е доволна от посещението, макар да излезе от стаята, като само каза:
– Елси, не забравяй, че скоро трябва да идеш до семейство Йостерман с прането, което съм приготвила за тях. Така че имате десет минути. И знаеш, че баща ти трябва да се върне всеки момент.
Когато тя затвори вратата след себе си, Франс и Ерик се настаниха удобно на пода в стаята на Елси, тъй като нямаше къде другаде да седнат.
– Май не й харесва особено, че сме тук – обади се Франс.
– Майка ми не смята, че хора от различни социални класи трябва да се събират на едно място – обясни Елси. – Вие двамата сте висша класа, макар че кой ли би предположил?
Тя се усмихна палаво и Франс й се изплези в отговор. Ерик през това време наблюдаваше Брита.
– Как си, Брита? – попита я тихо. – Изглеждаш, все едно си плакала.
– Не е твоя работа – отсече тя с високо изправена глава.
– Вероятно просто момичешки проблеми – засмя се Франс.
Брита го погледна с обожание и се усмихна широко. Но очите й все още бяха зачервени.
– Защо гледаш на всичко толкова лекомислено, Франс? – попита Елси, стиснала ръце в скута си. – На някои хора наистина не им е лесно, нали знаеш. Не всички са като теб и Ерик. Войната донесе трудности на толкова много семейства. Замисляйте се за това от време на време.
– „Вие“? Мен пък кога ме въвлякохте в дискусията? – попита обидено Ерик. – Всички знаем, че Франс е невеж глупак, но да ме обвиняваш в неосведоменост за страданията на хората...
Той хвърли засегнат поглед на Елси, но веднага подскочи и извика „ау“, когато Франс го плесна по ръката.
– Невеж глупак? Мен ли наричаш такъв? Глупаците са по-скоро тези, които приказват неща като „неосведоменост за страданията на хората“. Звучиш, все едно си на осемдесет. Най-малко. Всички тези книги, дето ги четеш, не ти действат добре на здравето. Хлопа ти нещо тук горе.
Франс почука с пръст по слепоочието си, за да онагледи мисълта си.
– О, не му обръщай внимание – каза Елси уморено.
Понякога постоянните пререкания между момчетата бяха изтощителни. И толкова детински.
Лицето й светна, като чу шум от долния етаж.