– Татко се върна!
Усмихна се щастливо на тримата си приятели и понечи да се изправи, за да го посрещне. Но нещо в звученето на гласовете на родителите й я накара да се закове на място. Гласовете им развълнувано се издигаха и затихваха, не се чуваше нищо подобно на радостта, с която се изпълваше къщата, когато се прибираше баща й. Сетне чу тежки стъпки по стълбите и отново се изправи. Още щом видя лицето на баща си, разбра, че нещо ужасно не е наред. Лицето му беше пепеляво и с една ръка приглаждаше косата си, както правеше винаги когато бе особено угрижен.
– Татко? – каза тя колебливо, усещайки всеки удар на сърцето си.
Какво би могло да се е случило? Опита се да улови погледа му, но баща й гледаше Ерик. И няколко пъти отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше, без да е изрекъл и дума. Накрая успя да отрони:
– Ерик, мисля, че трябва да се прибереш вкъщи. Майка ти и баща ти... ще се нуждаят от теб.
– Какво се е случило? Защо… – Ерик закри устата си с ръка, когато проумя какви новини му носи бащата на Елси. – Аксел? Той...?
Не можа да довърши изречението, само преглъщаше, за да се опита да разкара буцата, заседнала в гърлото му. Мисълта за безжизненото тяло на Аксел обсебваше съзнанието му. Как ще се изправи пред майка си и баща си? Как може той...?
– Не е мъртъв – обясни Елоф, когато осъзна какво си мисли момчето. – Аксел не е мъртъв. Но германците го заловиха.
На лицето на Ерик се изписа недоумение, когато се опита да осмисли новата информация. Облекчението и радостта от това, че Аксел не е мъртъв, бързо се замениха от тревога и ужас при мисълта, че брат му е в ръцете на врага.
– Хайде, ще те отведа у дома – каза Елоф.
Цялото му тяло сякаш се бе смалило под тежестта на новината, която трябваше да съобщи на родителите на Аксел – че синът им този път няма да се завърне.
3
ПАУЛА СЕ УСМИХВАШЕ ДОВОЛНО на задната седалка. Имаше нещо толкова приятно и познато в начина, по който Патрик и Мартин се закачаха добродушно отпред. В момента Мартин се бе впуснал в цветист монолог по повод шофирането на Патрик – никак не се бил затъжил за него. Ала беше очевидно, че двамата мъже изпитваха взаимна привързаност и тя вече бе започнала да усеща сериозен респект към Патрик.
Общо взето, Танумсхеде досега се очертаваше като истински късмет за нея. Не беше сигурна в какво точно се състои той, но откакто се бе преместила тук, имаше чувството, сякаш се е завърнала у дома. Живяла бе в Стокхолм толкова много години, че бе забравила какво е чувството да обитаваш малко градче. Може би се дължеше на факта, че Танумсхеде много й напомняше малкия град в Чили, където бе прекарала ранните си години, преди да избягат в Швеция. Не намираше друго обяснение за лесното си приобщаване към ритъма и атмосферата на Танумсхеде. Не й липсваше нищо от Стокхолм. А може би причината бе също, че като полицейски служител бе видяла най-лошото от лошото и това бе помрачило впечатленията й от големия град. Така или иначе, там никога не се бе чувствала у дома нито като дете, нито като възрастна. Двете с майка й бяха получили мъничък апартамент в покрайнините на Стокхолм. Бяха част от ранната вълна имигранти и единствена тя в класа си не бе родена в Швеция. Струвало й бе скъпо. Всеки ден и всяка минута си плащаше, че е родом от друга страна. Не помогна, че само след година престой вече говореше перфектно шведски без никаква следа от акцент. Тъмните очи и черната коса я издаваха.
От друга страна, противно на това, което си мислеха мнозина от околните, в полицията тя не се бе сблъскала с расизъм под никаква форма. Когато постъпи на работа, шведите вече бяха свикнали с чужденците в страната си и тя не бе приемана като имигрант. Отчасти защото беше живяла толкова дълги години в Швеция, а отчасти защото като латиноамериканка не бе смятана за чак такава чужденка като бежанците от Близкия изток и Африка. Често си мислеше колко е абсурдно да изгуби имигрантския си статут просто защото изглеж-даше не чак толкова различна, колкото по-скорошните бежанци.
Тъкмо затова хора като Франс Рингхолм й се струваха толкова плашещи. Те не виждаха нюансите, не отчитаха разликите. Оглеждаха за секунда външността на човек и после насочваха срещу него предразсъдъци, трупани с векове. Беше същото безогледно отсъждане, принудило нея и майка й да избягат от родината си. Някой бе решил, че само един тип хора са нормални. Че всичко друго е сбъркано отклонение. Винаги бяха съществували такива като Рингхолм, които вярваха, че притежават интелигентността, или властта, или силата да определят нормата.