– Кой номер каза, че било? – обърна се Мартин към Паула и прекъсна мислите й.
Тя погледна листчето, което държеше в ръка.
– Номер седем.
– Ето там – каза Мартин и посочи към сградата.
Патрик отби и паркира. Бяха в района Кулен, пред жилищен блок точно срещу спортния стадион на Фелбака.
Обичайната табелка на вратата бе заместена с дървена, върху която с елегантен шрифт бе изписано името „Виола Петерсон“, заобиколено с ръчно изрисувани цветя. Жената, която отвори вратата, съответстваше на табелката. Виола беше закръглена, но добре сложена, а лицето й излъчваше сърдечност. Когато Паула видя романтичната й рокля с десен на цветя, си помисли, че много би й отивала сламена шапка, нахлупена върху прошарената коса, събрана в кок.
– Влезте – покани ги Виола и отстъпи встрани.
Паула огледа одобрително входното антре. Апартаментът въобще не приличаше на нейния, но й хареса. Никога не бе ходила в Прованс, но си представяше, че изглежда точно така. Рустикални мебели, комбинирани с тъкани и картини с цветни мотиви. Проточи шия да надникне в дневната и видя, че и тя е обзаведена в същия стил.
– Приготвила съм кафе – съобщи Виола и ги поведе към дневната.
Върху масичката бе поставен прелестен сервиз за кафе с десен на цветя, а върху чиния до него бяха подредени бисквити.
– Благодарим ви – каза Патрик и приседна предпазливо на канапето. След представянето Виола наля кафе на всички и зачака те да подхванат разговора.
– Как успявате да поддържате мушкатото си толкова красиво? – попита Паула, докато отпиваше от кафето си. – Моето или изсъхва, или изгнива – допълни тя. Веждите на Мартин и Патрик отскочиха още по-високо.
– О, не е чак толкова трудно – с гордост заяви Виола. – Просто трябва да изчакате пръстта да изсъхне добре, преди да ги полеете отново, и не бива да прекалявате с количеството вода. Получих отличен съвет от Ласе Анрел. Научи ме от време на време да ги торя с малко урина. Това е номерът, ако ви създават проблеми.
– Ласе Анрел? – вметна Мартин. – Да не говорите за спортния журналист от „Афтонбладет“ и Канал 4? Че какво общо има той с мушкатото?
Виола го погледна с изражение, което говореше, че не си струва труда да отговаря на толкова глупав въп-рос. За нея Ласе беше пръв и недостижим експерт по мушкатото; фактът, че бе и спортен журналист, почти не достигаше до съзнанието й.
Патрик се прокашля.
– Доколкото знаем, виждали сте се редовно с Ерик Франкел. – Направи пауза и после продължи: – Аз... много съжалявам за загубата ви.
– Благодаря – промълви Виола и сведе поглед към чашата си с кафе. – Да, виждахме се двамата. Ерик понякога оставаше да преспи, може би два пъти месечно.
– Как се запознахте? – попита Паула.
Трудно й бе да си представи как можеха да са се засекли, при положение че домовете им бяха толкова различни.
Виола се усмихна. Паула забеляза, че жената притежава две очарователни трапчинки.
– Преди няколко години Ерик изнесе лекция в библиотеката. Кога беше точно? Преди четири години. Щеше да говори за Бохуслен и Втората световна война и аз отидох да го чуя. После се заговорихме и... ами... нещата се навързаха.
Тя се усмихна при този спомен.
– Никога ли не сте се срещали у тях? – попита Мартин и се пресегна за бисквита.
– Не. Ерик смяташе, че е по-лесно да се виждаме тук. Той живее... живееше в къщата заедно с брат си и макар Аксел често да отсъстваше... не, Ерик предпочиташе да идва тук.
– Споменавал ли е някога да е получавал заплахи? – поинтересува се Патрик.
Виола тръсна глава в отрицание.
– Не, никога. Не мога дори да си го представя. За какво му е на някого да заплашва Ерик, пенсиониран учител по история? Абсурдно е да си го помисли човек.
– Но истината е, че той е получавал заплахи, поне индиректни, заради интереса си към Втората световна война и нацизма. На някои организации не им харесва хората да обрисуват политическа картина, с която не са съгласни.
– Ерик не е „обрисувал картина“, както неуместно се изразихте – отсече Виола и внезапно в очите й проблесна гняв. – Той беше отдаден на историята, извънредно съвестен относно фактите и посветен на грижата да изобрази истината каквато е, а не каквато би харесала някому. Ерик не рисуваше. Той сглобяваше пъзел. Бавно, парченце по парченце, за да установи как са изглеждали нещата в миналото. Малко синьо небе тук, зелена ливада там, докато накрая можеше да покаже резултата на нас, останалите. Не че някога успя да го завърши напълно – продума със завърнало се кротко изражение. – Винаги има още факти, още от действителността, която да бъде разкрита.