– Защо е хранел такава страст към Втората световна война? – попита Паула.
– Защо човек проявява интерес към нещо? Защо аз съм така запалена по мушкатото? Защо не по розите? – Виола разпери ръце, но в същото време придоби умислен вид. – Макар че в случая с Ерик не е нужно да си Айнщайн, за да схванеш. Според мен преживяванията на брат му по време на войната са го разтърсили повече от всичко друго. Никога не ми е говорил за това, но аз умея да чета между редовете. Само веднъж спомена за съдбата на брат си и това бе също така единственият случай, когато видях Ерик да прекали с пиенето. Това беше последната ни среща. – Гласът на Виола пресек-на и й бяха нужни няколко минути, за да се овладее и да продължи. – Ерик позвъни на вратата, без да ме е предупредил, че ще дойде. Това само по себе си бе необичайно, но още по-необичайно за него беше, че е видимо пиян. Никога не го бях виждала такъв преди. Отиде право при шкафа ми с питиета и си наля голямо уиски. После седна на канапето, изгълта го наведнъж и започна да говори. Много от казаното не разбрах, беше несвързано и приличаше на пиянски брътвежи. Но схванах, че е свързано с Аксел. Какво преживял, докато бил в затвора. Как това се отразило на семейството.
– Казахте, че тогава сте се срещнали с Ерик за пос-леден път. Как така? Защо не се виждахте повече през лятото? Защо не се запитахте къде е?
Лицето на Виола се изкриви, докато тя се бореше със сълзите. Накрая изрече със задавен глас:
– Защото Ерик ми каза „сбогом“. Излезе оттук към полунощ или по-точно, изнесе се с олюляване. Последните му думи бяха, че трябва да се сбогуваме един с друг. Благодари ми за времето ни заедно и ме целуна по бузата. После си отиде. Помислих, че са пиянски глупости. На следващия ден се държах като същинска глупачка, седях и с часове се взирах в телефона в очакване той да се обади и да обясни, или да се извини, или... каквото ще да е... Но повече не го чух. И, то се знае, заради глупавата си гордост не му позвъних. Ако го бях сторила, ако не се бях предала, можеше да не седи там... – Тя се разхлипа и не можа да довърши изречението.
Ала Паула разбра какво имаше предвид. Постави длан върху ръката на Виола и промълви съчувствено:
– Нищо не сте били в състояние да направите. Откъде бихте могли да знаете?
Виола кимна неохотно и избърса сълзите с опакото на дланта си.
– Спомняте ли си в кой ден дойде той? – попита с надежда Патрик.
– Ще проверя в календара – каза Виола и стана, очевидно облекчена, че може да се отдалечи за малко. – Водя си бележки за всеки ден, така че ще мога да ви отговоря.
Тя излезе от стаята и се побави известно време.
– Било е на петнайсети юни – съобщи, когато се върна. – Спомням си, защото бях ходила на зъболекар следобеда. Сигурна съм, че това е денят.
– Добре, благодарим ви – каза Патрик и се изправи.
След като се сбогуваха с Виола и отново излязоха на улицата, всички мислеха за едно и също. Какво се беше случило на петнайсети юни, че бе накарало Ерик да се напие, нещо нехарактерно за него, и да прекъсне рязко отношенията си с Виола? Какво можеше да е станало?
– Тя очевидно няма контрол над нея!
– Дан, според мен си несправедлив! Как можеш да си сигурен, че и ти не би се уловил на въдицата?
Ана се бе облегнала на плота със скръстени ръце и гневно стрелкаше Дан с поглед.
– О, не. В никой случай!
Русата коса на Дан беше разрошена, защото в яда си той постоянно прекарваше пръсти през нея.
– Да, бе. А не беше ли тъкмо ти убеден, че някой е нахълтал през нощта и е изял всичкия шоколад в килера? Ако не бях открила станиолите под възглавницата на Лина, още щеше да търсиш крадец с уста, омазана от шоколад.
Ана сподави смеха си и почувства как част от гнева я напуска. Дан я погледна и не можа да сдържи усмивката, която се плъзна по устните му.
– Трябва да признаеш, тя беше ужасно убедителна, когато ме уверяваше, че е невинна.
– Няма спор. Това дете ще спечели „Оскар“, като порасне. Затова не е толкова чудно, че Пернила й е повярвала. Не можеш да се закълнеш, че и ти не би се подвел.
– Добре, права си – призна намусено Дан. – Но Пернила е трябвало да позвъни на майката на приятелката, за да провери. Аз поне това бих направил.
– Да, сигурно. А занапред и Пернила ще го прави.
– Защо говорите за мама?
Белинда слизаше по стълбите още по нощница и с щръкнала във всички посоки коса. Отказала бе да стане от леглото, след като в събота сутринта я доведоха от дома на Ерика и Патрик, измъчвана от махмурлук, а очевидно и от угризения. Но в момента разкаянието й май се бе стопило, заместено от гняв, който се бе превърнал в неин постоянен спътник.