– А как реагират Ема и Адриан на цялата ситуация?
Ерика си взе още една кифличка от чинията. Щеше да се върне към диетата си от следващата седмица. Твърдо. Просто й бяха нужни няколко дни да влезе в редовния си ритъм на писане и после...
– Дотук добре, да чукам на дърво. – Ана почука по кухненската маса. – Боготворят Дан и момичетата и смятат, че е върховно да имат големи сестри. Така че поне засега няма проблеми на този фронт.
– Ами Малин и Лизен? Те как го приемат? – Ерика говореше за по-малките сестри на Белинда, на единайсет и осем години.
– Също добре. Обичат да играят с Ема и Адриан, а мен поне ме понасят. Не, главно Белинда изпитва трудности. Но на нейната мъчна възраст това можеше да се очаква. – Ана въздъхна и също си взе втора кифличка. – Ами ти? Как са нещата тук? Книгата напредва ли?
– Върви добре, бих казала. В началото винаги е по-бавно, но имам много наличен материал, който да използвам, плюс, че съм си уредила няколко интервюта. Нещата започват да придобиват форма. Но...
Ерика се поколеба. Имаше дълбоко вкоренен инстинкт да брани сестра си във всяка ситуация и все пак реши, че Ана има право да знае какво ангажира вниманието й напоследък. Започна отначало и набързо разправи на сестра си за медала и за другите неща, открити в раклата на Елси, за дневниците и за факта, че е говорила с няколко души за миналото на майка им.
– Защо досега не ми каза за всичко това? – попита Ана.
Ерика се размърда с неудобство на стола си.
– Да де, знам, че трябваше, обаче... Има ли значение? Нали ти го казвам сега.
Ана като че се поколеба дали да спори по въпроса, но явно реши да се откаже.
– Искам да видя всичко – отсече категорично.
Ерика бързо се изправи, облекчена, че сестра й не се кани да се разкрещи, че не е била осведомена за откритията й.
– Разбира се. Ей сега ще донеса вещите.
Ерика изтича горе до кабинета си. Когато се върна, разположи предметите върху кухненската маса: дневниците, бебешката камизолка и медала.
Ана се втренчи в тях.
– Откъде, по дяволите, се е сдобила с това? – промърмори, като взе медала в дланта си и го заразглежда внимателно. – Ами тази дрешка? Чия е била? – Ана хвана изцапаната малка ризка. – Ръжда ли е това? – Тя се наведе да види по-отблизо петната, покриващи голяма част от тъканта.
– Според Патрик е кръв – каза Ерика, което накара Ана да подскочи на стола си.
– Кръв? Защо мама би държала окървавена камизолка в стар скрин на тавана? – Пусна ризката с гримаса и взе дневниците. – Тук да няма нещо неподходящо за деца? – попита, като размаха сините тетрадки. – Някакви секс истории, дето биха ме травмирали за цял живот, ако ги прочета?
– Не – засмя се Ерика. – Недей да се впрягаш. Няма никакви перверзии. Всъщност няма кой знае какво. Просто безцелни описания на ежедневието. Има обаче едно нещо, за което се чудя...
За пръв път Ерика формулира гласно мисълта, която от известно време витаеше на ръба на съзнанието й.
– Какво е то? – попита Ана, докато прелистваше дневниците.
– Питам се дали някъде няма още от тези. Спират през май 1944 година, когато четвъртата тетрадка е напълно изписана. И това е всичко. То се знае, на мама може да й е омръзнало да води дневник. Но в такъв случай би ли си направила труда да довърши четвъртата тетрадка? Просто ми се вижда малко странно.
– Значи мислиш, че може да има още? И какво друго биха ти казали освен онова, което вече си прочела? Няма изгледи мама да е водила особено интересен живот. Родена е и е отрасла тук, запознала се е с татко, родили сме се ние и... Какво повече може да има?
– Не говори така – отвърна Ерика.
Запита се колко би могла да сподели със сестра си. Не разполагаше с конкретни факти, но дали заради интуиция или нещо друго, беше убедена, че е открила ключ към нещо важно, което бе хвърлило сянка върху живота им – нейния и този на Ана. И най-вече камизолката и медалът трябва да бяха играли някаква роля в живота на майка им, макар и те двете да не бяха чували нищо за тях.
Пое дълбоко дъх и се зае да преразказва с подробности разговорите, които бе водила с Ерик, Аксел и Брита.
– И си отишла в дома на Аксел Франкел да си поискаш медала само няколко дни след като брат му е бил открит мъртъв? Боже мой, трябва да те е взел за истински лешояд – отбеляза Ана с жестока откровеност, на каквато са способни само по-малките сестри.
– Искаш ли да чуеш какво казаха те или не? – попита Ерика с негодувание, макар и отчасти да бе съгласна с Ана. Постъпката й не можеше да се нарече особено тактична.