– Да, но няма да си имам неприятности заради това, нали? – почти шепнешком отвърна Лайла.
Беше ниска жена и носеше удобна кафява дреха от мека тъкан, съвършено подходяща за ден, прекаран у дома. Косата й бе сивокафеникава и късо подстригана в прическа, която бе несъмнено практична, но не особено привлекателна. Тя запристъпва нервно от крак на крак, а ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Зачака тревожно отговор на въпроса си. Патрик си каза, че се досеща какво я тревожи.
– Имате предвид заради това, че са ви плащали под масата за вършената работа? Уверявам ви, че този факт изобщо не ни интересува, нито възнамеряваме да съобщим за вас. Разследваме убийство и вниманието ни е насочено към други неща.
Той й отправи окуражителна усмивка, а Лайла му се отплати, като престана с нервното си пристъпване от крак на крак.
– Вярно е. Оставяха ми плик с парите на масичката в антрето през седмица. Бяхме се разбрали да ходя да чистя всяка сряда.
– Имахте ли собствен ключ?
Лайла поклати глава отрицателно.
– Не, винаги оставяха ключ под изтривалката и аз го връщах пак там, щом свършех работа.
– Защо не чистихте у тях цяло лято? – попита Паула.
Това беше въпросът, чийто отговор ги интересуваше най-много.
– Мислех, че ще продължа да им чистя и през лятото. Поне не бяхме обсъждали някаква промяна в графика. Но когато отидох там както обикновено, нямаше ключ. Чуках, но никой не отвори. Знаех, че по-възрастният брат Аксел ще отсъства през цялото лято. Така е всяка година, откакто им чистя. И като не заварих никого у дома, реших, че и малкият брат е заминал за лятото. Вярно, стори ми се доста невъзпитано от тяхна страна да не ми съобщят. Но сега разбирам защо...
Тя заби поглед в пода.
– И не видяхте нищо, което да ви се стори необичайно? – попита Мартин.
Лайла енергично разтърси глава в знак на отрицание.
– Не. Не, нищо не ми идва наум.
– Знаете ли кой ден беше, когато сте отишли там, но не сте могли да влезете? – продължи Патрик.
– Да, знам, защото беше рожденият ми ден. И си помислих, че е много жалко, дето няма да чистя точно тогава. Бях намислила да си купя подарък със спечелените пари.
Тя замълча, а Патрик я попита тактично:
– А коя беше датата? Кога е рожденият ви ден?
– О, колко съм глупава – каза тя. – Беше седемнайсети юни. Сигурна съм за това. Седемнайсети юни. Ходих там още два пъти да проверявам, но нямаше никой, нито ключ, оставен под изтривалката. Реших, че просто са забравили да ме предупредят, че няма да са у дома през лятото.
Тя сви рамене, за да покаже, че е свикнала с навика на хората да забравят да й казват разни неща.
– Благодарим ви, това беше много ценна информация за нас.
Патрик й протегна ръка и леко потръпна при вялото й ръкостискане. Изпита чувството, че някой е тикнал умряла риба в дланта му.
– Е, какво ще кажете? – попита Патрик, когато вече бяха в колата и пътуваха към участъка.
– Според мен можем да сме почти сигурни, че Ерик Франкел е убит между петнайсети и седемнайсети юни – каза Паула.
– Да, склонен съм да се съглася – кимна Патрик, докато вземаше острия завой малко прекалено бързо и се размина на косъм с боклукчийска кола.
Боклукчията Лейф размаха юмрук към него, а ужасеният Мартин се вкопчи в дръжката над вратата.
– Да не си получил шофьорската си книжка като коледен подарък? – обади се Паула от задната седалка, очевидно несмутена от опасното им преживяване.
– Какво говориш? Аз съм отличен шофьор – обиди се Патрик и погледна към Мартин за подкрепа.
– Да, бе – присмя се Мартин. – Опитах се да вкарам Патрик в програмата „Най-лошите шофьори в Швеция“, но явно са решили, че е свръхквалифициран. А ако беше станал един от участниците, нямаше да има конкуренция.
Паула се разсмя, а Патрик изсумтя, за да покаже, че е оскърбен.
– Не знам за какво говориш. Толкова пъти съм те возил. Някога да съм катастрофирал или да е имало какъвто и да било инцидент? Не, никога. Имам неопетнено шофьорско досие за всички тези години, така че казаното от теб е чиста клевета.
Той отново изсумтя и хвърли гневен поглед на Мартин, при което едва не се заби в задната броня на сааба пред тях и му се наложи рязко да удари спирачки.
– Аз приключих, господа съдебни заседатели – заяви Мартин и разпери ръце към Паула, която се превиваше от смях на задната седалка.
През останалата част от пътуването до участъка Патрик се цупеше. Но поне се съобразяваше с ограничението за скоростта.
Шел още изпитваше гняв след срещата с баща си. Франс винаги му действаше така. Не, всъщност не беше истина. В детството му преобладаващото чувство беше разочарование. Разочарование, примесено с обич, които с годините се бяха превърнали в твърда сърцевина от омраза и гняв. Даваше си сметка, че бе позволил тези чувства да ръководят всеки път избора, който бе правил, и в този смисъл на практика бе оставил баща му да направлява собствения му живот. Ала беше съвършено безсилен да промени нещата. Стигаше му да си помисли за чувството, което изпитваше, когато майка му го потътреше на едно от безчетните си посещения при Франс в затвора. Студеното сиво помещение за посетители. Абсолютно безлично, лишено от всякаква емоция. Неумелият опит на баща му да разговаря с него, като се преструва, че реално е част от живота му, а не просто го наблюдава от разстояние. Иззад решетките.