Години бяха минали, откакто баща му бе излежал пос-ледната си присъда, но това не означаваше, че е станал по-добър човек. Сега просто беше по-съобразителен. Избрал беше различен път. И като следствие от това Шел се насочи към пълната му противоположност. Пишеше за организациите, насочени срещу чужденците, с ярост и страст, които му бяха спечелили репутация, простираща се далеч отвъд границите на вестник „Бохусленинген“. Често вземаше самолета от Тролхетан до Стокхолм, за да участва в телевизионно предаване и да говори за деструктивните сили на неонацизма и как обществото най-добре да се справи с тях. За разлика от мнозина други, които в лигавия дух на времето искаха да поканят неонацистките организации в публичния форум за открита дискусия, Шел бе възприел твърдата линия. Към тях просто не биваше да има никаква поносимост. Налагаше се да бъдат сразявани и заклеймявани по всеки повод, да им се опонира във всякакъв контекст, буквално да им бъде показана вратата и да им се даде да разберат, че са нежелани чудовища.
Паркира пред дома на бившата си съпруга. Този път не си бе направил труда да се обади предварително. Понякога тя умишлено излизаше, преди да е дошъл. Ала този път се бе уверил, че си е вкъщи. Седял бе в колата си на известно разстояние, за да изчака да я зърне. След един час тя пристигна с колата си, която паркира отпред. Очевидно бе ходила да пазарува, защото извади от колата два плика от супермаркет. Шел я изчака да влезе вътре и измина стоте метра до къщата. Слезе и почука на вратата. Карина отвори и като видя кой стои на прага, на лицето й се появи уморено изражение.
– Ти си бил значи. Какво искаш? – попита рязко.
Шел усети как у него да се надига раздразнение. Защо тя не можеше да разбере сериозността на ситуацията? Да осъзнае, че е време да предприемат сурови мерки? В гърдите му гореше чувство за вина, което още повече засили яда му. Защо тя винаги трябваше да изглежда толкова... смазана? Все още. След десет години.
– Трябва да поговорим. За Пер.
Влезе решително покрай нея и започна да събува обувките си, преди да си окачи сакото. За момент Карина имаше вид, сякаш ще се възпротиви, но после вдигна рамене и влезе в кухнята. Застана с гръб, облегната на плота, със скръстени ръце, сякаш се подготвяше за схватка. Този танц вече го бяха изпълнявали много пъти.
– Сега пък какво има?
Тя разтърси коса и тъмните кичури на бретона надвиснаха над очите й, така че й се наложи да ги отметне. Толкова често беше виждал същия този жест. Беше едно от нещата, които го плениха у нея при запознанството им. През онези първи години, преди рутината на ежедневието и тъгата да вземат връх, преди любовта им да угасне и по тази причина той да поеме по друг път. Все още не знаеше дали е направил верния избор или не.
Шел придърпа един от кухненските столове и седна.
– Трябва да предприемем нещо. Длъжна си да проумееш, че това няма да се реши от само себе си. Щом хлапе се замеси с такава шайка…
Карина го прекъсна, като вдигна ръка.
– Никога не съм мислила, че ще се реши от само себе си. Просто имам различно мнение по въпроса какво трябва да се направи. И отпращането на Пер надалеч не е изход. Би трябвало и ти да го разбираш.
– Не си даваш сметка, че той трябва да се откъсне от тази среда.
Шел сърдито прокара ръка през косата си.
– Приемам, че с „тази среда“ подразбираш баща си. – Тонът на Карина беше наситен с презрение. – Мисля, че трябва да се погрижиш да решиш собствените си проблеми с баща ти, преди да намесваш Пер.
– Какви проблеми? – Шел се чу как повишава тон, затова се насили няколко пъти дълбоко да поеме дъх, преди да продължи. – Първо, не говоря само за баща си, когато казвам, че Пер трябва да се махне от тук. Мислиш, че не виждам какво става ли? Че не знам как държиш скрити бутилки във всеки шкаф и чекмедже? – Шел направи жест към кухненските шкафове. Карина се канеше да протестира, но той вдигна ръка и я спря. – И няма нищо за разрешаване помежду мен и Франс – процеди той през стиснати зъби. – Що се отнася до мен, предпочитам да нямам нищо общо с този човек, нито имам намерение да му позволя да упражнява влияние върху Пер. Но тъй като не можем да държим момчето под наблюдение всяка минута от деня, а ти не проявяваш особен интерес да се занимаваш с него, не виждам друго решение. Трябва да намерим училище, където да живее и където персоналът е обучен да се справя с такива проблеми.