Щом се озова в колата си, Шел измина няколкостотин метра и после паркира. Притисна чело върху волана и затвори очи. Сети се за Ерик Франкел. И за онова, което бе открил за него. Въпросът беше: какво да прави с информацията?
Грини, край Осло, 1943 г.
Най-лошото беше студът. Никога да успяваш да се стоплиш. Влагата, която изсмуква всичката топлина и те обвива като ледено, мокро одеяло. Аксел се сви на леглото. Дните бяха толкова дълги в единичната килия. Той обаче предпочиташе тъмнината пред дрезгавината на утрото. Побоите, разпитите, всички въпроси, с които го обсипваха като порой, който отказва да спре. Как би могъл да им даде отговор, когато той самият знаеше толкова малко? А и каквото и да знаеше, никога нямаше да им каже. По-скоро щяха да го убият.
Аксел прекара ръка по скалпа си. Там сега имаше само къса, груба четина. Веднага след влизането им вкарваха затворниците под душа и бръснеха главите им, а след това им даваха униформи от норвежката гвардия. Още когато го заловиха, Аксел разбра, че това е мястото, където ще го изпратят. В затвора на дванайсет километра извън Осло. Но нищо не можеше да го подготви за това, което представляваше животът тук – за бездънния ужас, който изпълваше всеки час от деня, за изтощението и болката.
– Храна.
Чу се тракане извън килията и младият пазач постави подноса пред решетката.
– Какъв ден е днес? – попита Аксел на норвежки.
С Ерик бяха прекарвали целите си летни ваканции при родителите на майка си в Норвегия и той владееше перфектно езика. Виждаше пазача всеки ден и винаги се опитваше да го заговори, защото жадуваше за човешки контакт. Но обикновено получаваше само кратък отговор. Точно както и днес.
– Сряда.
– Благодаря.
Аксел се насили да се усмихне. Момчето се обърна да си върви. От страх, че за пореден път ще бъде изоставен на самотата и студа, Аксел се опита да задържи пазача, като му подхвърли още един въпрос:
– Какво е времето навън?
Момчето спря. Колебаеше се. Огледа се, а след това се върна при килията на Аксел.
– Облачно е. И студено – каза.
Аксел бе поразен от това колко младо изглеждаше момчето. Трябва да беше на същата възраст като самия него, може би няколко години по-млад, но с оглед на това как се чувстваше тези дни, Аксел предположи, че самият той изглежда значително по-възрастен – както външно, така и вътрешно.
Момчето отново направи няколко крачки.
– Студено е за това време на годината, нали?
Гласът му се пречупи, от което безобидната му забележка прозвуча много странно. Някога бе гледал на такъв безсмислен разговор като на загуба на време. Но сега беше от жизнена важност да си припомня какъв е външният свят, който се превръщаше в блед спомен.
– Да, може да се каже. Но по това време на годината в Осло понякога става наистина студено.
– От тук ли си?
Аксел побърза да зададе въпроса си, преди охраната да реши да си тръгне.
Момчето се поколеба, не знаеше дали трябва да отговори. Отново се огледа, но наблизо не се виждаше никой.
– Тук сме едва от няколко години.
Аксел се осмели да зададе друг въпрос.
– А аз от колко време съм тук? Имам чувството, че от цяла вечност.
Засмя се, но се изненада от това колко рязко и непознато прозвуча смехът му. Отдавна не бе имал повод да се смее.
– Не знам дали е редно да...
Пазачът подръпна униформената си яка. Изглежда, не се чувстваше комфортно в строгите си дрехи. С течение на времето ще свикнеш, помисли си Аксел. Ще свикнеш и с облеклото, и с отношението към зат-ворниците. Такава е човешката природа.
– Какво значение има дали ще ми кажеш от колко време съм тук? – пророни Аксел.
Имаше нещо изключително смущаващо в това да живееш в такова безвремие. Без часовник, дати или дни от седмицата, около които да подредиш ежед-невието си.
– От два месеца. Но не съм много сигурен.
– Два месеца. И е сряда. Времето е облачно. Това ми стига.
Аксел се усмихна на момчето и получи предпазлива усмивка в отговор.
Когато пазачът се изгуби от погледа му, Аксел се отпусна на леглото си с подноса в скута. От храната имаше много да се желае. Една и съща помия всеки ден. Картофи като за прасета и отвратителни яхнии. Без съмнение това бе част от опита им да сломят затворниците. Аксел отвратено потопи лъжицата в сивата каша в купата, но гладът го принуди да я вдигне до устата си. Опита се да си представи, че яде говеждото задушено на майка си, но това само влоши нещата, тъй като мислите му се отклониха към неща, за които си бе забранил да си спомня: за дома и семейството си, за майка си и баща си, за Ерик. Изведнъж дори гладът не му стигаше, за да го накара да яде. Пусна лъжицата обратно в купата и облегна глава на грубата стена. Можеше да ги види всичките съвсем ясно: баща си с големия сив мустак, който той старателно сресваше всяка вечер преди лягане; майка си с дългата, свита в кок на тила коса и с очилата, кацнали на самия връх на носа й, която плетеше вечер на светлината на нощната лампа. И Ерик. Вероятно в стаята си, с нос, забит в някоя книга. Какво ли правят? Дали мислят за него точно сега? Как бяха реагирали родителите му на новината, че е бил задържан? И Ерик, който толкова често мълчи, пазейки мислите си за себе си. С блестящия си интелект можеше да анализира текстове и факти с впечатляваща скорост, но трудно показваше емоциите си. Понякога, от чиста проклетия, Аксел заклещваше Ерик в мечешка прегръдка, само и само за да почувства как тялото му се сковава от дискомфорта, причинен му от докосването. Но след миг Ерик се успокояваше, отпускаше се, предаваше се на близостта, преди да изръмжи „Пусни ме“, и да се измъкне от ръцете на брат си. Аксел го познаваше толкова добре. Много по-добре, отколкото Ерик би повярвал. Знаеше, че Ерик понякога се чувства излишен в семейството, че си мисли, че не може да се конкурира с брат си. И сега нещата вероятно само се бяха влошили. Аксел разбираше, че тревогата за него още повече ще омаловажи ролята на Ерик в семейст-вото. Ами ако умре тук, в затвора? Не посмя дори да си помисли какво би се случило тогава с брат му.