Ернст се подчини с нежелание, довлече се до ъгъла и легна с глава върху лапите и обиден поглед, насочен към случайния му стопанин. Бертил Мелберг се почувства изключително доволен от успеха си и окрилен от новопридобития си авторитет, тръгна по коридора, като викаше на всички и на никого едновременно: – Получихме обаждане за намерен труп!
Три глави се появиха на отворените врати – една червена на Мартин Молин, една сива на Йоста Флюгаре и една гарвановочерна – на Паула Моралес.
– Труп ли?
Мартин първи от тримата излезе в коридора. Дори Аника дойде от рецепцията.
– Някакво момче, май тийнейджър, току-що се обади и съобщи. Явно са се забавлявали и са се промъкнали в една вила между Фелбака и Хамбургсунд. И в къщата са открили труп.
– На собственика ли? – попита Йоста.
Мелберг сви рамене.
– Не знам нищо повече. Казах на момчетата да стоят там, веднага отиваме. Мартин, ти и Паула вземете едната кола, аз и Йоста ще тръгнем с другата.
– Дали да не се обадим на Патрик…? – попита Йоста плахо.
– Кой е Патрик? – Паула отмести погледа си от Йоста към Мелберг.
– Патрик Хедстрьом – обясни Мартин – също работи тук, но от днес е в отпуск по бащинство.
– В никакъв случай няма да звъним на Хедстрьом! – изсумтя възмутено Мелберг. – Аз нали съм тук – додаде надуто и пое в галоп към гаража.
– Ура – измърмори Мартин така, че Мелберг да не го чуе, а Паула повдигна въпросително вежда. – Ах, остави – рече Мартин с извинителен тон, но не се сдържа и добави: – Съвсем скоро ще разбереш.
Паула продължи да го гледа учудена, но в крайна сметка реши засега да не разпитва. Постепенно щеше да влезе в крачка.
Ерика въздъхна. В къщата най-сетне беше тихо. Прекалено тихо. През последната година ушите й бяха привикнали да следят за най-малкото изхленчване или плач. Сега беше напълно, необичайно тихо. Маркерът на първия ред на документа в Word мигаше. За половин час не бе написала и една буква. Мозъкът й се намираше в състояние на пълен застой. Бе прелистила записките си и прегледала статиите, които беше копирала през лятото. След няколко опита чрез писма успя да си уговори среща с главната героиня, убийцата, но чак за след три седмици. Така че засега трябваше да се задоволи с архивните материали и да изхожда от тях. Проблемът обаче беше, че нищо не излизаше. Думите не искаха да застанат на правилното място и съмненията й отново се появиха. Всеки писател изпитва подобна несигурност. Свършили ли са се думите й? Дали не е написала последното си изречение, дали окончателно не е запълнила квотата си? Няма ли повече книги, останали в нея? Знаеше, че почти винаги се чувства по този начин, когато започва работата по нова книга, и си го каза, но това не помогна. Беше като напаст, като препятствие, пред което се изправяше всеки път. Като раждане. Но днес работата й вървеше особено бавно. Разсеяно лапна един шоколадов бонбон, за да се утеши. Погледна към трите бележника на бюрото срещу компютъра. Елегантният почерк на майка й отвличаше вниманието й. Разкъсваше се между любопитството и страха да се доближи до това, което майка й бе написала. Какво ли щеше да открие? Колебливо протегна ръка и взе първия дневник. Претегли го в дланта си. Беше тънък. Приблизително колкото тефтерчетата, които ползваше някога в основното училище. Ерика прекара пръсти по корицата. Името беше изписано с мастило, но от годините синьото на мастилото чувствително бе избледняло. „Елси Мострьом“. Това беше моминското име на майка й, станала Фалк, след като се бе омъжила за бащата на Ерика. Бавно отвори дневника. Страниците бяха разделени на редове с тънки сини линии. Най-отгоре на първата имаше дата. „3 септември 1943“. Прочете първия ред.
„Войната никога ли няма да свърши?“
Фелбака, 1943 г.
„Войната никога ли няма да свърши?“
Елси захапа химикалката и се замисли как да продължи. Как да изрази мислите си за война, която не се водеше в нейната страна, но все пак я имаше? Нямаше навик да си води дневник. Не знаеше откъде й е хрумнала идеята, ала изпитваше някаква необходимост да записва мислите, които нормалният й и все пак забележителен живот пораждаше у нея. Спомняше си много малко отпреди войната. Сега беше на тринайсет, почти четиринайсет, но само на девет, когато избухна войната. През първите години не усещаше кой знае каква разлика. Може би най-вече в бдителността, проявявана от възрастните. В безпокойството, с което следяха новините във вестниците и по радиото. В държането им, когато сядаха, обърнати към радиоапарата във всекидневната, напрегнати, уплашени и същевременно забележително възбудени. Това, което се случваше по света, беше независимо от всичко вълнуващо – плашещо, но вълнуващо. Иначе дните си приличаха. Лодките излизаха и се връщаха у дома. Понякога уловът беше добър. Понякога – лош. На село жените вършеха работата си, същата, която техните майки бяха вършили, и майките на техните майки. Раждаха се деца, прането се переше, домовете се поддържаха чисти. Безкраен кръговрат. Войната заплашваше да разруши живота им и действителността такава, каквато я познаваха. Каквато я познаваше като дете. Войната бе почти пристигнала при тях.