Додето кукумявките приказвали тъй, момъкът вързал единия край на коприненото кълбо за крака на оная кукумявка, която се готвела да се връща, и хванал конеца. Тя след малко полетяла, а той държал конеца хлабаво, та кълбото се размотавало при летежа й, додето се размотало съвсем. Тогава той тръгнал по конеца: ходил, ходил, докато стигнал гората, дето живеел Червеният вятър. Стигнал там и легнал да спи под едно дърво. На дървото накацали птици и почнали да си говорят.
— Какво да правим? — рекло едно синигерче. — Червен вятър ми хвана тая нощ малките и ги отнесе на царкинята да й ги сготви.
— Ох, и аз да се оплача! — казала една чучулига. — Той ми задигна яйцата заедно с гнездото.
— И на мене! И на мене! И на мене! — обадили се други птици.
— Ех, да имах сила — рекъл един кос, — бих го убил начаса! Стига да може някой да му отреже брадата, Червен вятър ще стане отведнъж слаб като дете. Всеки ще може да го убие.
— Добре — рекъл един славей, — но кой ще му отреже брадата? Моят кълвун е малък и тъп, не ще свърши тая работа.
— И моят! И моят! И моят! — обадили се другите птици. А един кълвач рекъл:
— Да кажем на орела; неговият кълвун е остър и силен.
— Но кой да му каже? — запитали птиците уплашено. — Който от нас и да се доближи до него, той ще го разкъса: няма дори да го изслуша.
Като рекли това, птиците се разлетели на всички страни, защото видели, че над дървото се вие орелът. Човекът станал и се запътил навътре в гората — да дири Червения вятър. След малко се зачуло бурно фучене из гората; клоните почнали да се превиват. Момъкът се покачил на едно дърво — да види какво е това. Едва се бил покачил на дървото, ето че се задал самият Червен вятър — дребен човек с голяма глава и дълга брада; лицето му било червено като пламък, а косата и брадата — зелени като трева. Той бил толкова силен, че повалял клони и цели дървета, а там, отдето минел, тревата оставала стъпкана, сякаш са я газили цели стада добитък. Момъкът седял на дървото и гледал оттам; като видял голямата сила на джуджето, той се уплашил и не се решил да слезе. Червеният вятър кръстосал гората, насъбрал пълни кошници с яйца и птиченца и се върнал. Когато джуджето се скрило в гъстака, момъкът слязъл от дървото, тръгнал по утъпканото и така стигнал до една много голяма пещера. Там живеел Червеният вятър. Момъкът се скрил в един храсталак, тъкмо срещу входа на пещерата, и се притаил там. След малко от пещерата излязла хубава мома. Тя плачела. Косата й била като злато, а очите — сини като езера. Тя седнала пред пещерата и почнала да нарежда тихичко, за да я не чуе Червеният вятър:
— Ох, аз клетата! От толкова време стоя затворена в тая проклета пещера, без да видя другиго освен тоя жесток и безсърдечен бяс! Колкото пъти се опитам да побягна, все ме хваща и връща в пещерата. Ох, аз клетата! Докога ще трябва да търпя това черно робство?
Като чул момъкът тия жалби, излязъл из храсталака и рекъл на момата:
— Баща ти ме е пратил, светла царкиньо, да те отърва от тоя насилник. Ти ми намери само един нож и ме отведи при него, когато спи.
Момата се израдвала, като видяла момъка и чула тия думи. Но тя все не вярвала, че някой може да убие Червения вятър.
— Недей, млади момко! — рекла тя. — Недей приближава пещерата, че той ще те види и ще те разкъса от гняв. Скрий се някъде надалеч и ела довечера, когато заспи. Щом видиш пред пещерата огън, ела. А сега си върви по-скоро, моля ти се — да те не види, че ще те погуби!
Като рекла това, царкинята се прибрала в пещерата, а момъкът се скрил вдън гората, за да чака нощта. Когато се мръкнало, пред пещерата пламнал буен огън. Тогава момъкът се промъкнал натам и видял, че момата го чака. Тя му дала знак да върви след нея. Тръгнали мълком и двамата. Пещерата била висока и широка. И там горяло огън. В дъното спял на дебела постелка от мъх Червеният вятър.
Момъкът се приближил до джуджето, но видял, че то е легнало на ножа си: нямало как да го измъкне, без да събуди джуджето. Тогава той си спомнил, че силата на Червения вятър била в брадата. Момъкът взел една пламтяща главня и я приближил до зелената брада, но тя не пламнала, както не би пламнала сочна трева. А от главнята припарило на джуджето и то скочило като ужилено, хвърлило се върху момъка и го омотало с въжета, па го вързало тъй, че той не можал да мръдне ни с ръка, ни с крак. Сетне го ритнало — и той се намерил в дъното на пещерата. След това се обърнало към царкинята и рекло:
— Кой е тоя? За твое добро ли е дошъл, или за твое зло? Какво искаше да прави: тебе ли да убие, или мене?
— Не го знам — отвърнала царкинята. — Не е дошъл за мое зло. Тебе искаше да убие.
— Добре тогава. Нека полежи тук до утре. Ако иска да убие мене — няма да успее. Но ако ми беше казала, че идва да убие тебе, щях да го разкъсам, да го опека на тоя огън и да го изям. Аз тебе жаля, а не себе си. Сега върви да спиш.