— Това добре, дядо — казал момъкът. — Но как да взема клон от онова дърво, дето е в пещерата? Няма ли да ме изяде ламята?
— И то си има леснината — рекъл старецът. — Пред пещерата пазят един лъв и един слон. Пред лъва има сложено сено, а пред слона — месо. Ти вземи месото, та го сложи пред лъва, а сеното дигни, та го дай на слона; те ще почнат да ядат — и ти влез, та си откърши един клон от дървото. Но трябва да знаеш, че това дърво е езикът на ламята. Когато тя отива някъде, простира подземи езика си и в пещерата се показва това дърво. Като откъртиш клона, ще я заболи и тя ще те подгони. Щом я чуеш, че иде, ти речи: „Скрий ме, дръвце, да не ме види никой!“ — и клончето ще те направи невидим. Като отмине ламята, ти речи: „Понеси ме, дръвце!“ — и то ще те дигне, та ще те отнесе, дето си искаш.
— Много ти благодаря, дядо — рекъл зарадван момъкът. — Жив да си, да векуваш!
Старецът си тръгнал из гората, а момъкът се запътил за пещерата. Пред нея излезли един лъв и един слон — силни, страшни и едри. И лъвът, и слонът заревали, като усетили, че се приближава човек, но момъкът грабнал месото и го хвърлил на лъва, а сеното — на слона. Те почнали да ядат, а той влязъл и се почудил: то не било пещера като пещера, а цял дворец. Минал през един чертог и стигнал до висока черна врата. Там се обадил някакъв глас:
— От толкова години никой не ме е изтрил.
Момъкът съблякъл дрехата си и се запретнал да трие вратата от праха. След като я изтрил, вратата сама се отворила и той влязъл. Пред него се изправила висока стълба. Отляво и отдясно на стълбата шуртял по един извор. И там се чул глас:
— От толкова години никой не ме е измил.
Момъкът пак си съблякъл дрехата, накиснал я във водата и умил стълбата. Тя лъснала, сякаш се засмяла от радост. Като се качил на стълбата, момъкът стигнал до друга врата. На нея висели две саби. И тук се чул глас:
— От толкова години никой не ни е извадил из ножниците.
Момъкът извадил сабите из ножниците; те били ръждясали; изтрил ги с дрехата си и ги пъхнал отново в ножниците, па ги закачил на вратата. Тогава вратата се отворила сама и той влязъл. Открила се широка градина, сред която расло чудното дърво. То било червено като корал. Колкото листа имало, толкова различни песни се чували. Драго било на момъка да слуша песента му. Дървото само пеело и само играело. Той си откършил най-големия клони в същия миг се раздал страшен вик, сякаш колят някого: това било писъкът на ламята; заболял я езикът, когато момъкът откъснал пеещия клон. Като се чул викът, вратата се силно отворила и човекът излязъл из градината. Загърмял гласът на ламята:
— Остри саби, мои слугини, заколете тоя, който влезе!
А сабите се обадили:
— Ти, наша господарке, от толкова години не си ни чистила и бърсала, дори от ножниците не си ни вадила, а тоя човек дойде, изтегли ни, изтри ни ръждата и пак ни закачи. Не можем да го заколим.
Момъкът стигнал до стълбата. И там се чул глас:
— Стълбо, мраморна стълбо, хубава моя вярна слугиньо, срини се, та затрупай тоя, който влезе!
А стълбата рекла:
— Ти, моя ленива господарке, от сума години не си ме мила, та бях цялата в кал, а тоя, който влезе, ме изми с чиста вода, обърса ме с дрехата си и аз блеснах като огледало. Не ми дава сърце да го затрупам.
Човекът стигнал до външната врата. Гласът на ламята отново прогърмял:
— Моя черна врато, моя вярна слугиньо, затвори се, та притисни тоя, който влезе! Ще те наградя: с масло ще те намажа — да лъщиш като злато.
Но вратата се обадила:
— Лъжеш ме, моя ленива господарке: не ти вярвам. Толкова години съм ти пазила двореца, а ти дори веднъж не ме избърса; дойде тоя човек и ме почисти с дрехата си: как да го притисна, като ми направи това добро?
Вратата се отворила и момъкът минал. Най-сетне и пред пещерата се чул гласът на ламята:
— Ти, лъве, и ти, слоне, мои силни и мъдри стражи, спуснете се, та разкъсайте тоя, който влезе! Ще ви наградя: на тебе, лъве, ще хвърля цял вол, а на тебе, слоне — цяла купа сено.
Ала и животните не повярвали.
— Лъжеш ни, господарке — рекли те. — От толкова време ти служим, а ти все даваш на тоя, който яде месо, сено, а на оня, който пасе сено, месо. А тоя човек дойде, даде сеното на тоя, който пасе сено, а месото — на оня, който яде месо. Как да го разкъсаме? Сърце ни не дава да му сторим зло.
Тогава самата ламя засъскала и си показала главата изпод пещерата. Момъкът рекъл:
— Мило дръвце, скрий ме!
И пеещото дърво го направило невидим. Ламята търсила момъка, но не могла да го намери никъде. Сетне той рекъл пак на дървото: