Колко подобаващо, че къщата, която трябваше да приближа, се пазеше от каменни чудовища.
Изкачих се по стъпалата до гигантската входна врата, изработена от тъмно дърво. Положих нежно момичето върху площадката, вдигнах месинговото чукче и го ударих три пъти. Канех се да се обърна и да се върна в парка, когато масивната врата се отвори със замах, все едно беше обикновена градинска порта. На прага стоеше прислужник. Беше слаб и висок като върлина, облечен в обикновен черен костюм. Двамата се спогледахме за миг, сетне сведохме погледи към момичето върху площадката.
— Господине — извика икономът към някого зад него. Гласът му бе изненадващо спокоен. — Това е госпожица Съдърланд…
Разнесоха се викове и трополене на крака. Почти мигом входът се изпълни с множество хора, всички със загрижени лица.
— Намерих я в парка… — подех.
Не успях да продължа.
Фусти от тежка коприна зашумоляха покрай мен, половин дузина пищящи жени, слуги и мъже се втурнаха навън и се скупчиха около момичето като ято подплашени гъски. Миризмата на човешка кръв стана толкова силна, че ми се зави свят. Богато облечена по-възрастна жена — майката, предположих — тутакси притисна длан към шията на девойката, за да провери пулса й.
— Хенри! Внеси Бриджет вътре!
Икономът я вдигна внимателно и дори не трепна, когато кръвта изцапа кремавата му жилетка. Икономката го последва, докато приемаше заповеди от развълнуваната майка, която разпределяше различни задачи на прислужничките.
— Уинфийлд, изпрати момчето да доведе лекар! Грета да приготви гореща вана. Готвачката да свари агнешки бульон и билкова тинктура! Свалете веднага корсажа й и развържете корсета — Сара, вземи от скрина стари ленени чаршафи и ги нарежи на ивици за превръзки. Лидия, изпрати да извикат Маргарет.
Тълпата се промъкна обратно през вратата, един по един, с изключение на младо момче с къси панталони и кепе, което се изстреля навън. Подметките на обувките му затрополиха отсечено по калдъръма, когато се затича в нощта. Сякаш къщата, след като бе изригнала няколко мига на оживление, семеен сговор и жизненост, сега отново бе всмукала обратно обитателите си в топлото си и закрилническо лоно.
Дори и да исках, не можех да ги последвам. Човешките същества трябва да поканят в дома си своята гибел — независимо дали го осъзнават или не. Без покана ние, вампирите, не можем да влезем в ничий дом, прокудени от топлината на огнищата, оставени в нощта като самотни наблюдатели.
Обърнах се, за да си тръгна. И без това вече бях останал по-дълго, отколкото смятах.
— Почакай, млади човече.
Гласът бе толкова уверен, дълбок и гръмък, че се върнах, все едно бях хипнотизиран от някаква сила.
На прага се извисяваше висока фигура. Предположих, че е господарят на къщата и бащата на момичето, което бях спасил. Беше едър и някак си жизнерадостно дебел мъж, от онзи тип, чиято пълнота ги кара да застават на пети. Беше облечен в скъпи дрехи от вълна и туид, отлично ушити, но с обикновена кройка. Спокойствие бе думата, която най-точно го характеризираше, като се почне от червеникавокафявите бакенбарди и се стигне до блестящите черни очи и леката усмивка, играеща върху устните му. Приличаше на човек, който бе работил здраво през по-голямата част от живота си — мазолестите ръце и червеният му врат бяха доказателство, че богатството му не е от наследство.
Една мисъл се мярна за миг в главата ми: колко лесно щеше да бъде да го примамя навън. Още една стъпка… Пълното му тяло щеше да ми достави достатъчно кръв, за да засити глада ми с дни. Усетих как челюстта ме заболя от желание, което щеше да накара зъбите ми да изскочат и да причини смъртта на този мъж.
Ала въпреки множеството изкушения, с които се сблъсках през тази нощ вече бях оставил онзи живот зад гърба си.
— Тъкмо си тръгвах, господине. Радвам се, че дъщеря ви е в безопасност — промърморих, като отстъпих крачка назад към сенките.
Мъжът отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме спря. Очите му се присвиха и макар че бих могъл да го убия на място, се изненадах от нервното присвиване на стомаха ми.
— Как се казваш, синко?
— Стефан — отвърнах. — Стефан Салваторе.
Тутакси осъзнах, че е глупаво да му казвам истинското си име, имайки предвид цялата бъркотия, която бях оставил зад себе си в Ню Орлиънс и Мистик Фолс.
— Стефан — повтори той и ме огледа от главата до петите. — Не искаш ли награда?