Теодор Стърджън
Необикновен моряк
Подпряла брадичка с юмрука си, Джой се облягаше на перилата и гледаше към хоризонта. Беше една от онези нощи, когато човек благославя морето. Грееше пълна луна и изящни вълни плавно се носеха към нея, повлекли подир себе си непроницаемо черни сенки. От време на време лек ветрец с дъх на Флорида и чиста сол дръпваше непокорно кичурче коса изпод копринената забрадка на Джой. Двете бяха едно цяло — Джой и нощта. Двете бяха еднакво красиви, нежни и топли… и също тъй еднакво прикриваха невидимата си сила под лунни мечтания.
Почти под нея един делфин подскочи край кораба и мощният плясък я стресна.
— Бягай, приятел — тихо му каза тя. — За теб този кораб може и да е играчка, но за мен е затвор. Просто нямам представа за какво ти е този стар, мръсен танкер, като си имаш простора. Бягай, приятел.
— Абе, знам ли — обади се тихо някой до нея. — И ти да беше киснала деветнайсет години в солена вода, нямаше да си наясно.
Тя подскочи и ахна.
— Как… кой… откъде накъде се промъквате зад хората?
— А вие откъде накъде ми окупирате личната Стена на плача?
— За ваше сведение, моряко — осведоми го тя, — в момента използвам законното си право на усамотение, което ми бе отнето по най-груб начин. — Огледа го високомерно. Имаше лице на мечтател и ръце на борец. Останалото беше високо и стройно, без грам излишна тлъстина. — Доволен ли сте сега?
— Съвсем не — любезно отвърна той. — Този кораб не е пътнически и никога няма да бъде. Обикновен бензиновоз. Но всеки път щом някоя едра риба завърти телефоните и ни спусне парашутист, въпросният парашутист незабавно заграбва всички привилегии, предназначени за командирите и свободния екипаж.
— А вие сте?
— Обикновен моряк от нощната вахта, на вашите услуги в разумни граници.
— Обяснете — каза тя с нежно гласче, издаващо, че е на път да изгуби търпение.
— С удоволствие — отвърна той и скромно добави: — Както разбирате, удоволствието ще е докато съм тема на разговора.
— Напълно разбирам — процеди тя през стиснати устни. В тъмните й очи затрептяха огнени точици и тялото й потръпна от усилието да се владее. Досега не бе видяла добро от буйния си характер; нали тъкмо заради него бе тук, с този непоносим тип на някакъв гаден стар кораб.
— Всяка нощ в дванайсет без двайсет — продължи най-учтиво онзи проклетник — моят приятел от предишната вахта ме буди с думите: „Хайде на вахта“. Навличам гащиризона, грабвам каскета и идвам тук, на лодъчната палуба, където петнайсет минути душа вятъра и си казвам: „Чаровен…“
— Чаровен?
— Да, такъв съм, нали? Чаровен, драга госпожице… — Той безшумно събра петите на обувките с платнени подметки, каквито се носят на танкерите. — … Чаровен е скромната ми фамилия. Та, казвам си: „Чаровен, тази нощ ще вали“. Или пък: „Тази нощ няма да вали“. Винаги излизам прав и си казвам: „Чаровен, ти си страхотно момче“. После си припомням миналото и го намирам задоволително.
— Що за глупости ми говорите? — гневно избухна тя. Вече нищичко не разбираше, а това бе нещо ново за нея. Далеч по-яростни думи прииждаха в гърлото й, трупаха се върху езика, но той ги възпря само с едно движение — вдигна пръст пред устните си и се ухили широко. Тя се смири и отстъпи пет сантиметра назад. Той веднага се приближи с още десет. Стана й малко неудобно.
— Тази вечер — продължи той с плътен, спокоен глас — дойдох тук както винаги и очаквах всичко да си е същото. Останалото… — Ръката му се повдигна в многозначителен жест. — Останалото го знаете. Магията бе разрушена. Вече няма как да си кажа: „Чаровен, гледай колко чудесно момиче. Много е хубаво, но завинаги ще остане извън живота ми“. Тази нощ ще вали.
— Престанете — изпъшка тя. — Повече не издържам. Махайте се!
— Ще се махна — твърдо изрече той, — защото дългът ме зове. Трябва да сменя вахтения и единствено заради това ще ви напусна. Лека нощ, Джой.
— Лека нощ — отвърна тя, преди да се усети.
— Разбира се, малкото ми име е Принц — добави той и изчезна нейде към носа.
Принц Чаровен!
Изнемощяла, тя подпря лакти на парапета и опита да се опомни. Луната внезапно изчезна зад парцалив облак и щагите тихо застенаха. „Тази нощ ще вали.“ Тя слезе да си легне.
Но нещата спряха дотук. Да си легне не беше проблем, обаче сънят не идваше. След като половин час се вслушва тревожно в нарастващия вой на вятъра и плясъка на вълните по ръждивия корпус, тя се предаде, щракна нощната лампа и се замисли за разни неща.
Какви? Ами например за това ужасно пътуване. Шантавата идея бе на леля Хагар, естествено. Неукротеният гняв от срещата с онзи нахален моряк се прехвърли към спомена за безизразната лелина физиономия. Ето как стана всичко: