Выбрать главу

Той заговори:

— Да, Айвън, прав беше. Онова глупаво момиче пак е дошло да ти съсипе вечерта. Но потрай, Айвън, трай си, братко. След два дни сме в Галвистън и тя завинаги ще напусне твоя живот.

— Айвън ли? — запита тя, защото за миг любопитството й бе надвило гнева. Пристъпи напред и се вгледа в лицето му. Да, все същата бронзова физиономия със същата високомерна усмивка. — Мислех, че се казвате Принц Чаровен.

— Така ли си мислите? Да, но вече не съм Принц Чаровен. Името ми е Айвън. Освен това съм център на вселената, Кикиморо.

— Кикимора ли ме нарекохте? — слиса се тя.

— Несъмнено. Мислех си за вас. Според мен сигурно са ви наричали всичко друго, освен Кикимора. Нали разбирате, трябва да бъдем оригинални. И тъй, за да не съм като другите, ще ви наричам Кикимора.

Тя усети как лицето й пламва и се зарадва, че е тъмно. Думите му бяха напълно верни и в известен смисъл дори можеха да бъдат взети за комплимент. Внезапно осъзна, че той се присмива и на себе си, а това бе същинско откритие. И типично по женски престана да го мрази за безобидните нападки.

— Значи вие сте онзи, дето върти света — учтиво каза тя. — Разкажете ми как го правите.

— Тази нощ няма да вали — изплъзна се той. — Вие сте разглезена и своенравна хлапачка. Чуждите чувства изобщо не ви вълнуват. Освен това сте високомерна, тесногръда и некадърна за нищо. А отгоре на всичко…

Спокойният, равномерен глас бе прекъснат от плесница по устните. Той не отскочи и дори не ахна; просто посегна, хвана я за врата и я зашлеви здравата.

Двамата стояха един срещу друг в мрака и се гледаха мълчаливо — тя просълзена от ярост, той напълно спокоен на вид, само с леко повдигнати вежди и едва потрепващо крайче на устните.

— Много ми допадат тези приятни беседи — каза той след няколко напрегнати секунди, — но за четири часа ще трябва да ви лиша от компанията си. Лека нощ, Джой.

Леко потръпвайки, тя отвърна:

— Лека нощ, господин…

— Хоу — каза той откъм трапа и изчезна.

Айвън Хоу!

Облакътена на перилата тя отправи поглед към отминаващите вълни и се заслуша в шумоленето на милиони мехурчета около корпуса. Летяща риба изхвръкна над водата сред фосфоресциращ проблясък и тя видя как опашката й проряза синкава бразда по върха на следващата вълна. Айвън… искаше й се да ругае, но вместо това се разсмя. После малко поплака. Накрая слезе долу и уморено се просна на койката.

Айвън… Принц… Имената, устните, очите му танцуваха като вихрена въртележка в объркания й мозък. Никога през живота си не бе срещала по-откровен, по-студен и чаровен човек… Чаровен…

Трябва да бяха минали около два часа, когато тя изведнъж подскочи на койката. Какво бе казал? „За четири часа ще трябва да ви лиша от компанията си“. В четири сутринта вахтата му свършваше! Та това си бе чист намек да го чака, когато излезе на палубата.

— Ще ми заповядва той! — възмутено изрече тя, докато ставаше от койката. — И си въобразява… — Облече се набързо. — … че ще му играя по свирката! — Преметна на лакът пуловера. — За какъв се мисли? — Тихичко се измъкна навън и възмутена от дън душа тръгна към лодъчната палуба. — Ще ми нарежда да го чакам в четири през нощта!

Но бе подранила. Чукаха седем камбани и тя седна до лодките. Имаше да чака още половин час.

— Какво? — запита се тя изведнъж.

Ами… нищо. Нищичко. Всъщност и за двама им нямаше ни най-малко значение дали пак ще се срещнат. Не, глупости. Просто нелепо. Оставаше й само едно — да слезе и да си легне. Така подсказваше логиката. Студената, ясна логика.

И тя продължи да го чака.

Сякаш след цяла вечност камбанката звънна веднъж. Още двайсет минути. Тя чу как на кърмата вахтеният моряк крачи из влажната тъмнина. Потръпна и погледна луната. Приличаше на призрак, удавен в море от сивкав мъх.

Навярно бе задрямала; осемте удара на камбаната я стреснаха. Скочи и се озова в прегръдките на вахтения, който бе изникнал ненадейно, досущ като джин от приказката за Аладин. Той я целуна съвсем лекичко. Имаше право. Наистина бе център на вселената.

После ненадейно я бутна назад и тя седна до лодката доста тромаво.

— Слушай, Кикиморо — започна той без предисловия, — аз не съм кой да е. Вече нямам представа с колко точки водя в тая игра. Натрих ти носа повече, отколкото заслужаваш — е, стига ти толкова вече — и дори тази вечер те шамаросах без да се извиня, макар че си беше напълно заслужено.