— Защо винаги трябва да говоря разумно? — прошепнах аз. — Да бъда точна. Последователна. Логична. Да употребявам думи — студени и остри като ками. Ще ми послужат ли в съда? Когато бъдещето на Луси е изложено на риск. Животът й. Кариерата. И всичко това заради онзи мръсник Ринг. Аз, главният свидетел. Любящата леля. — По лицето ми се стече сълза. — Господи, Бентън. Толкова съм уморена.
Той ме прегърна и аз се облегнах на него.
— Ще дойда с теб — прошепна Уесли.
Взехме черно такси до лондонската гара Виктория. Беше осемнайсети февруари, годишнина от атентата. Бомбата беше скрита в боклукчийска кофа, която при взривяването се бе търкулнала в подлеза с ресторанти и кафенета. Наоколо се бяха разхвърчали отломки и стъкла и покривите бяха рухнали. ИРА не бе набелязала Марк за мишена. Смъртта му нямаше нищо общо с факта, че бе агент на ФБР. Той просто се бе оказал на неподходящо място в неподходящ момент, както много хора, които стават невинни жертви.
Гарата беше пълна с пътници, които едва не ме прегазиха, докато си проправяхме път през централната част, където бяха билетните каси и информационните табла. В павилионите продаваха бонбони и цветя. Имаше и фотоателиета за моментни снимки и обменни бюра. Кофите за боклук бяха прибрани в „Макдоналдс“ и в другите заведения и не видях нито една на открито.
— Вече няма къде да скриеш бомба — отбеляза Уесли, сякаш прочете мислите ми.
— Човек се учи, докато е жив — рекох аз и се разтреперих.
Огледах се. Гълъбите в краката ми кълвяха трохи. Входът на хотел „Гроувнър“ беше до бар „Виктория“. Там се бе случил инцидентът. Никой не беше сигурен какво е правил Марк, но се предполагаше, че е седял на столче до една от масите отпред, когато бомбата бе избухнала.
Знаехме, че Марк е чакал влака от Брайтън, за да посрещне някого. И до ден-днешен нямах представа кого, защото самоличността на онзи човек не можеше да бъде разкрита поради причини за сигурност. Така ми казаха. Не разбирах много неща, като например съвпадението във времето и дали загадъчният човек, с когото Марк се е срещнал, също е загинал. Огледах покрива, направен от стоманени подпори и стъкло, стария часовник на гранитната стена и сводовете. Бомбата не бе оставила трайни следи, освен върху хората.
— Странно е да бъдеш в Брайтън през февруари — с треперещ глас казах аз. — Защо някой ще идва от морски курорт по това време на годината?
— Не знам. Това е терористичен акт. Както знаеш, Марк работеше в тази област. Затова никой не казва нищо.
— Да. Върху това работеше и от това загина. И, изглежда, никой не смята, че между тези две неща има връзка.
Уесли не каза нищо. Погледнах го. Беше ми тежко на душата и сърцето ми сякаш потъваше в тъмните дълбини на бездънно море. Хората, гълъбите и съобщенията по високоговорителите се смесиха в главозамайващ шум и за миг пред очите ми падна мрак. Залитнах, но Уесли ме хвана и попита:
— Добре ли си?
— Искам да знам с кого се е срещнал.
— Хайде, Кей. Да отидем да седнем някъде.
— Искам да знам дали бомбата е била поставена нарочно, защото определен влак е трябвало да пристигне в определено време — настоях аз. — Искам да знам дали всичко това не е измислица.
— Измислица? — учуди се той.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Откъде да знам, че това не е някаква тайна операция и Марк не е жив и не се крие някъде? Свидетел, защитен от закона, с нова самоличност.
— Не е така. — Лицето на Уесли беше тъжно. Той ме хвана за ръката и добави: — Да вървим.
Но аз не помръднах.
— Трябва да знам истината. Дали това наистина се е случило. С кого се е срещнал? И къде е този човек сега?
— Престани.
Хората минаваха покрай нас, без да ни обръщат внимание. Стъпките им отекваха като бурен прибой.
— Не вярвам, че се е срещал с някого. — Гласът ми трепереше. Избърсах сълзите си. — Мисля, че това е лъжа, измислица на ФБР.
Уесли въздъхна и се вторачи в далечината.
— Не е лъжа, Кей.
— Тогава с кого се е срещнал? Трябва да знам! — извиках аз.
Хората обърнаха глави към нас и Уесли ме задърпа настрана от потока пътници, към осмия перон, откъдето заминаваше влак за Денмарк Хил и Пекам Рай. Поведе ме към чакалнята, където имаше пейки и шкафчета за багаж. Не можах да се овладея и се разридах. Бях объркана и ядосана. Двамата седнахме в един уединен ъгъл.
— Кажи ми, Бентън. Моля те. Трябва да знам. Не ме карай да изкарвам остатъка от живота си, без да знам истината.