Той хвана ръцете ми.
— Успокой се. Марк е мъртъв. Мислиш ли, че бих имал връзка с теб, ако знаех, че той е жив? Господи! Как можеш да си представиш, че ще направя подобно нещо!
— Какво е станало с човека, с когото се е срещнал?
Уесли се поколеба.
— Боя се, че и онзи човек е мъртъв. Били са заедно, когато бомбата е избухнала.
— Тогава защо самоличността му се пази в тайна? — възкликнах аз. — Няма никакъв смисъл!
Той отново се поколеба — този път по-дълго — и за миг очите му се изпълниха със състрадание към мен. Имаше такъв вид, сякаш и той щеше да се разплаче.
— Кей, Марк не е бил с мъж, а с жена.
— Друг агент на ФБР?
— Не.
— Какви ги приказваш?
Постепенно и бавно прозрях истината, може би защото не исках да повярвам.
— Не исках ти да разбереш — продължи Уесли. — Според мен не беше необходимо да знаеш, че Марк е бил с друга жена, когато е умрял. Излизали са от хотел „Гроувнър“, когато бомбата е избухнала. Атентатът не е имал нищо общо с него. Марк е бил там случайно.
— Коя беше тя? — Изпитах облекчение и в същото време ми се догади.
— Казваше се Джули Макфий. Трийсет и една годишна адвокатка от Лондон. Вероятно са се запознали покрай случая, върху който той е работел. Или може би чрез друг агент. Не съм сигурен.
Погледнах го в очите.
— Откога знаеше за тях?
— От известно време. Марк щеше да ти каже. Не беше моя работа. — Уесли докосна лицето ми и избърса сълзите ми. — Съжалявам. Нямаш представа какво изпитвам. Сякаш страданията ти бяха малко.
— В известна степен това улеснява нещата.
Момиче и момче в черни кожени дрехи заключиха багажа си в едно шкафче. Изчакахме ги да се отдалечат.
— Всъщност това беше типично за взаимоотношенията му с мен. — Чувствах се изтощена и нямах сили да разсъждавам. Изправих се. — Той не можеше да се обвърже напълно и да поеме риск. Никога не би го направил. И за никого. Марк пропусна толкова много неща и това ме натъжава най-много.
Навън беше влажно и духаше смразяващ вятър. Опашката от таксита пред гарата изглеждаше безкрайна. Вървяхме, хванати за ръце. Купихме си безалкохолни напитки, защото по английските улици никой не може да пие алкохол. Пред Бъкингамския дворец имаше конна полиция, а в Сейнт Джеймс Парк маршируваха пазачи с огромни шапки от меча кожа. Туристите ги снимаха. Клоните на дърветата се поклащаха. Докато вървяхме към хотел „Атениум“ на Пикадили, тътенът на барабаните постепенно заглъхна.
— Благодаря — казах аз и го прегърнах през кръста. — Обичам те, Бентън.