— За щастие не всички са като него — отговорих аз.
Излязохме навън. Линейката бавно си проправяше път сред облаци от прахоляк. Работниците миеха камионите. Стигнахме до колите си. Григ спря пред мерцедеса ми и го огледа.
— Чудех се на кого е — с възхищение каза той. — И аз ще си купя такъв.
Усмихнах му се, отключих вратата и казах:
— Липсват му важните неща като сирена и сигнална лампа.
Григ се засмя.
— Марино и аз обичаме да играем боулинг. Но той е най-лошият спортист, когото познавам. Пие бира и се тъпче. После мисли, че всички лъжат. Последния път доведе едно момиче. — Той поклати глава. — Тя крещеше като проклетите Флинтстоун. И беше облечена като тях. С прилепнала по тялото рокля от плат, имитиращ леопардова кожа. Липсваше й само кокал в косите. Е, кажете му, че ще поговорим.
Григ тръгна, подрънквайки с ключовете на колата си.
— Благодаря за помощта, детектив Григ — извиках аз.
Той кимна и се качи във форда си.
Когато проектирах къщата си, направих така, че мокрото помещение да е непосредствено до гаража, защото след посещенията на сцени на произшествия като тази, не исках мирисът на смърт да прониква в стаите, където живеех. Слязох от колата и веднага сложих дрехите си в пералнята, а обувките и ботушите — в мивката, където ги изтърках с дезинфекционен препарат и твърда четка.
Облякох халат, отидох в банята и дълго се обливах с гореща вода. Бях изтощена и обезсърчена. В момента нямах сили да си представя коя е убитата и прогоних от съзнанието си всички образи и миризми. После си налях питие, направих салата, мрачно се вторачих в бонбоните за Деня на вси светии и се замислих за растенията, които чакаха да бъдат засадени на верандата. Сетне се обадих на Марино и казах:
— Слушай, мисля, че Бентън трябва да дойде в моргата утре сутринта.
Последва дълго мълчание.
— Добре — рече той. — Това означава, че искаш да му кажа да си вдигне задника и да дойде в Ричмънд. Или ти ще му го кажеш?
— Ако нямаш нищо против, ти му кажи. Страшно съм уморена.
— Няма проблем. В колко часа?
— Когато иска. Ще бъда там цял ден.
Преди да си легна, отидох в кабинета си, за да проверя електронната си поща. Луси рядко се обаждаше, когато можеше да използва компютъра, за да ми съобщи как е и къде се намира. Племенницата ми беше агент на ФБР, технически специалист в екипа за освобождаване на заложници, и за кратко време можеше да се озове на другия край на света.
Досущ вечно безпокояща се майка, аз често проверявах дали има съобщения от нея, плашех се в дните, когато пейджърът й не отговаряше, и я изпращах за военновъздушната база „Андрюс“, за да се качи заедно с мъжете агенти на поредния товарен самолет „С-141“.
Заобиколих купчините списания, очакващи да бъдат прочетени, и дебелите учебници по медицина, които бях купила наскоро, но още не бях наредила на лавиците, и седнах зад бюрото. Това беше помещението, където прекарвах най-много време, когато бях вкъщи, затова там имаше камина и големи прозорци, гледащи към един скалист завой на река Джеймс.
Включих се в „Америка онлайн“ и ме поздрави механичен мъжки глас, който ми съобщи, че имам поща. Бях получила информация за различни разследвания, съдебни процеси, професионални съвещания и статии от списания, и едно съобщение от човек, когото не познавах. Потребителското му име беше смъртдок. Мигновено ме обзе безпокойство. Нямаше описание на съобщението, което ми изпращаше този човек, а когато го отворих, там имаше само една дума: десет.
Имаше прикрепен графичен файл и аз го отворих. На екрана започна да се материализира цветен образ. Осъзнах, че гледам снимка на пепелявосива стена и края на маса с бледосиня покривка, изцапана с нещо червено. Сетне на екрана се появи червена рана с неравни краища, последвана от окървавена плът и зърна на гърди.
Ужасена се вторачих в снимката, после грабнах телефонната слушалка.
— Марино, мисля, че трябва да дойдеш веднага.
— Какво има? — разтревожено попита той.
— Има нещо, което трябва да видиш.
— Добре ли си?
— Не знам.
— Чакай. Идвам.
Направих разпечатка на файла и го запаметих на твърдия диск, защото се уплаших, че може да изчезне. Докато чаках Марино, намалих осветлението в кабинета, за да изпъкнат по-ярко детайлите и цветовете на снимката. Мислите ми трескаво препускаха в различни посоки, докато гледах кървавата рана, макар да бях свикнала с такива неща. Други лекари, учени, юристи и полицаи често ми изпращаха подобни снимки по Интернет и ме молеха да направя оглед на сцени на престъпления, органи, рани, диаграми, дори на анимационни възстановки на случаи, които щяха да бъдат представени в съда.